Касандра Клеър - Град от пепел

— Достатъчно — каза той. — Бат, защо не излезеш на въздух да поохладиш страстите.

Бат се опита да се измъкне от хватката на Пит.

— Да изляза? Ти чу ли…

— Чух. — Гласът на Пит беше нисък. — Той е ловец на сенки. Не се занимавай с него.

Бат изруга и се отскубна от бармана. Тръгна наперено към изхода, с гневно изпънати рамене. Вратата се затръшна след него.

Момчето спря да се усмихва и погледна към Чудатия Пит с нещо като мрачно негодувание, сякаш барманът му бе отнел играчката, с която още му се играеше.

— Това не беше необходимо — рече той. — Можех сам да се оправя.

Пит изгледа ловеца на сенки.

— Това е моят бар и се притеснявам за него, а не за теб — каза най-после той. — Ако не искаш неприятности, ловецо на сенки, може би трябва да си потърсиш друг бар.

— Не съм казал, че не искам неприятности. — Момчето се облегна на стола си. — Пък и не съм си допил питието.

Мая хвърли поглед през рамо, там където стената зад бара бе изпръскана с алкохол.

— Според мен няма какво да се допива.

Една секунда момчето гледаше безизразно, после в златистите му очи блеснаха весели искри. В този миг то толкова приличаше на Даниел, че Мая инстинктивно понечи да се дръпне назад.

Пит плъзна по бара друга чаша с кехлибарена течност, преди момчето да успее да й отговори.

— Ето — каза той. Очите му се плъзнаха към Мая. Стори й се, че вижда в тях предупреждение.

— Пит… — започна тя, но не довърши. Вратата на бара се отвори със замах. На входа стоеше Бат. Мина известно време, докато Мая забележи, че предната част на ризата му и ръкавите бяха прогизнали с кръв.

Тя се плъзна от стола си и хукна към него.

— Бат! Ранен ли си?

Лицето му бе посърнало, сребристият белег изпъкваше на бузата му като парче извита тел.

— Нападение — каза той. — В уличката има труп. Убито дете. Кръв… навсякъде. — Той поклати глава и погледна към себе си. — Тази кръв не е моя. Аз съм добре.

— Труп? Но кой…

Отговорът на Бат бе задавен от вълнение. Всички наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Пит излезе иззад бара и си запроправя път през навалицата. Само ловецът на сенки остана на мястото си със сведена над питието глава.

През една пролука в тълпата около вратата Мая мерна сивата настилка на уличката, изпръскана с кръв. Беше още мокра и се просмукваше между фугите на паветата, подобно на ластари от червено растение.

— Гърлото му е прерязано, така ли? — обърна се Пит към Бат, който отново бе възвърнал цвета на лицето си. — Но как…

— В уличката имаше някой. Той се бе навел над него — каза Бат. Гласът му беше дрезгав. — Не беше човек, а по-скоро сянка. Избяга, когато ме видя. Момчето беше още живо. Береше душа. Наведох се над него, но… — Бат сви рамене. Това движение бе небрежно, но жилите на шията му изпъкнаха като дебели корени, увити около дънера на дърво. — Умря, без да каже нищо.

— Вампири — рече една пълничка ликантропка, която стоеше до вратата. Май се казваше Амабел, помисли си Мая. — Децата на нощта. Няма кой друг да е.

Бат погледна към нея, после се обърна и прекоси помещението, за да стигне до бара. Сграбчи ловеца на сенки за гърба на якето му — или поне посегна да го направи, но момчето вече се беше изправило на крака и плавно се обърна.

— Какъв ти е проблемът, върколако?

Ръката на Бат още стоеше протегната.

— Ти да не си глух, нефилиме? — изръмжа той. — На алеята има убито момче. Един от нашите.

— Имаш предвид ликантроп или друг долноземец? — Момчето леко повдигна вежди. — За мен всички сте еднакви.

Чу се ниско ръмжене… идващо от Чудатия Пит, забеляза с изненада Мая. Беше се върнал на бара и бе заобиколен от останалите членове на глутницата, които бяха приковали поглед в ловеца на сенки.

— Той беше само едно дете — каза Пит. — Казваше се Джоузеф.

Името не говореше нищо на Мая, но тя видя как челюстта на Пит се стегна и усети присвиване в стомаха. Сега глутницата беше разярена и ако ловецът на сенки имаше поне малко разум, трябваше час по-скоро да се махне оттук. Но той очевидно нямаше такова намерение. Стоеше си най-спокойно и ги гледаше със златистите си очи и шеговита усмивка на лицето.

— Значи момче ликантроп? — попита той.

— Един от глутницата — отвърна Пит. — Беше само на петнайсет.

— И какво по-точно очаквате да направя аз? — попита момчето.

Пит гледаше невярващо.

— Ти си нефилим. При случаи като този Клейвът ни дължи защита.

Момчето се огледа, бавно и толкова самоуверено, че лицето на Пит пламна.