Касандра Клеър - Град от пепел

— Тук не виждам нищо, от което трябва да бъдете защитени — каза то. — Като се изключи ужасното обзавеждане и вероятно мухълът. Но него спокойно можете да си го изчистите с препарат.

— Има труп пред вратата на бара — рече Бат, като бавно изговаряше думите. — Да не мислиш…

— Мисля, че е малко късно да му се помогне — отвърна момчето, — при положение че е вече мъртво.

Пит продължаваше да гледа втренчено. Ушите му се бяха изострили и когато проговори, гласът му се губеше между растящите кучешки зъби.

— Внимавай, нефилиме — предупреди той. — Много внимавай.

Момчето го изгледа неразбиращо.

— Да внимавам ли?

— Значи няма да направиш нищо? — каза Бат. — Така ли?

— Разбира се, че ще направя нещо, ще допия питието си — каза момчето, като погледна към полупразната си чаша, която още беше на бара. — С ваше позволение.

— Значи такава е позицията на Клейва, седмица след подписването на Съглашението? — рече възмутено Пит. — За теб смъртта на долноземец нищо ли не означава?

Момчето се усмихна и Мая усети тръпки по гърба си. Той поразително приличаше на Даниел, когато посягаше да изтръгне крилцата на калинка.

— Как долноземците — отвърна той — очакват Клейвът да оправи неразбориите между тях? Или мислите, че можете да ни безпокоите само защото някакво глупаво хлапе е решило да разплиска кръвта си на улицата…

И той си послужи с една дума, дума за върколаци, която те никога не употребяваха за себе си, цинична дума, която означаваше неприемлива връзка между вълци и човешки жени.

Преди някой да успее да помръдне, Бат замахна към ловеца на сенки… но момчето беше изчезнало. Бат залитна, завъртя се и се заоглежда. Глутницата затаи дъх.

Устата на Мая увисна. Ловецът на сенки се бе качил на бара и стоеше там с разтворени крака. Той наистина приличаше на ангел-отмъстител, готов да раздава божествена справедливост отгоре, както беше редно да правят ловците на сенки. После протегна ръка и посочи себе си с пръсти, многократно, като в играта Ела и ме хвани … и глутницата се втурна към него.

Бат и Амабел се покатериха на бара. Момчето се завъртя толкова бързо, че отражението му в огледалото зад бара се размаза. Мая видя как замахна с крак към тях, а после двамата се строполиха на пода сред фонтан от счупени стъкла. Чу как момчето се изсмя, дори когато някой замахна към него и го повали. То потъна в навалицата с лекота, която издаваше, че го прави доброволно, а после Мая го изгуби от поглед, виждаше само мятащи се безразборно ръце и крака. Тя все още чуваше смеха му, дори и когато проблесна метал — острие на нож — и тогава шумно си пое въздух.

— Престанете!

Беше гласът на Люк, спокоен, равен, като биенето на сърцето. Колко странно, че винаги чуваш гласа на водача на глутницата си. Мая се обърна и го видя, застанал точно на входа на бара, облегнат с ръка на стената. Изглеждаше не само уморен, но и посърнал, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Той продължи със спокоен глас:

— Стига. Оставете момчето на мира.

Глутницата се отдръпна от ловеца на сенки, като остави Бат, който продължаваше да стиска гърба на ризата на ловеца на сенки с едната ръка, а с другата държеше къса остра кама. Момчето се беше зачервило, но не приличаше на някой, който се нуждае от защита, усмихваше се ехидно и тази усмивка беше по-заплашителна от натрошеното стъкло, пръснато по пода.

— Той не е момче — каза Бат. — Той е ловец на сенки.

— Те са добре дошли тук — рече Люк с неутрален тон. — Те са наши съюзници.

— Той каза, че е без значение — отвърна гневно Бат. — Смъртта на Джоузеф…

— Знам — каза спокойно Люк. Очите му се приковаха в русото момче. — Само за да се сбиеш ли дойде тук, Джейс Уейланд?

Момчето — Джейс — се усмихна, при което от цепнатата му устна потече тънка струйка кръв по брадичката му.

— Люк.

Бат, изненадан да чуе малкото име на водача им от устата на ловеца на сенки, пусна ризата на Джейс.

— Не знаех…

— Няма нищо за знаене — каза Люк, умората в очите личеше и в гласа му.

Чудатия Пит басово изръмжа.

— Той каза, че Клейвът не се интересува от смъртта на някакъв си ликантроп, дори и да е дете. А мина само седмица от подписването, Люк.

— Джейс не говори от името на Клейва — каза Люк — и нищо не би могъл да направи, дори и да иска. Не е ли така?

Той погледна Джейс, който беше пребледнял.

— Ти как…

— Знам какво се е случило — рече Люк. — С Мерис.

Джейс се скова и за миг Мая видя през типичната за Даниел свирепост да прозира веселост, но тъмна и агонизираща веселост, която й напомняше повече за собствените й очи в огледалото, отколкото за тези на брат й.