Касандра Клеър - Град от пепел

— Кой ти каза? Клеъри ли?

— Не беше Клеъри. — Мая не беше чувала досега Люк да произнася това име, но в тона му се усещаше, че то е много специално за него, както и за ловеца на сенки. — Аз съм водач на глутница, Джейс. Чувам разни неща. А сега ела. Да идем в кабинета на Пит и да поговорим.

Джейс се поколеба за момент, после сви рамене.

— Добре — каза той, — но ми дължиш един скоч, който не можах да изпия.

— Това беше последното ми предположение — каза Клеъри с отчаяна въздишка, докато сядаше на стълбите пред музея на изкуствата Метрополитън и гледаше с досада към Пето авеню.

— Беше логично. — Саймън седна до нея, като протегна дългите си крака. — Искам да кажа, че той е човек, който обича оръжията и убиването, така че защо да не проверим при най-голямата колекция от оръжия в целия град? Пък и аз обичам да ходя в отделението „Оръжия и доспехи“. Дават ми идеи за военните операции.

Тя го погледна изненадано.

— Още ли играете с Ерик, Кърк и Мат?

— Много ясно. Защо да не играем?

— Мислех, че компютърните игри са загубили част от очарованието си, откакто ти… — Откакто нашият истински живот започна да прилича на някоя от твоите виртуални военни операции. Изпълнен с добри и лоши герои, истински черни магии, както и магически предмети, които трябва да намериш, ако искаш да спечелиш играта.

Само дето в игрите добрите винаги побеждават, унищожават лошите и се завръщат с трофея. В реалния живот те бяха изгубили трофея и на моменти Клеъри още се питаше дали те са от лошите или от добрите.

Тя погледна към Саймън и я обля вълна на съжаление. Ако той загубеше играта, вината щеше да е нейна, точно както и всичко, което му се бе случило през изминалите седмици, беше по нейна вина. Спомни си пребледнялото му лице на мивката онази сутрин, точно преди да я целуне.

— Саймън… — започна тя.

— Точно сега играя свещеник, наполовина трол, който иска да отмъсти на орките, които са избили семейството му — каза въодушевено той. — Страхотно е.

Тя се засмя и в същото време иззвъня мобилният й телефон. Извади го от джоба си и го отвори, беше Люк.

— Не сме го открили — каза, преди той да смогне да поздрави.

— Вие не, но аз да.

Клеъри се изпъна на мястото си.

— Шегуваш се. Той при теб ли е? Може ли да говоря с него? — Тя улови погледа на Саймън, който настойчиво я гледаше и сниши глас. — Наред ли е всичко?

— Може да се каже.

— Какво значи „може да се каже“?

— Той се сби с глутница върколаци. Има тук-там някои рани и синини.

Клеъри притвори очи. Защо, о, защо Джейс се е бил с глутница вълци? Какво го е прихванало? От друга страна, това беше Джейс. Би се изправил и срещу товарен камион, стига да си наумеше.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш — каза Люк. — Някой трябва да го вразуми, а аз не се справям много добре.

— Къде сте? — попита Клеъри.

Той й обясни. Барът се наричаше Луната на ловеца на улица Хестър. Тя се запита дали не беше скрит с магически прах. Затвори телефона и се обърна към Саймън, който я гледаше с вдигнати вежди.

— Блудният син се е завърнал?

— Така изглежда. — Тя се изправи и протегна омалелите си крака, пресмятайки наум колко време ще й отнеме отиването до Китайския квартал с влак и дали джобните, които Люк й беше дал, ще й стигнат за такси. Може би няма, реши тя, ако попаднат в задръстване, ще се забавят повече, отколкото ако вземат метрото.

— … дойда с теб? — завърши Саймън, като се изправяше. Стоеше едно стъпало по-ниско от нея, което ги правеше почти еднакво високи. — Как мислиш?

Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.

— Ами-и-и…

— Не чу и дума от това, което ти казах през последните две минути, нали? — обиди се той.

— Така е — призна си. — Мислех си за Джейс. Имам чувството, че нещо с него не е наред. Извинявай.

Саймън смръщи вежди.

— Да не би сега да хукнеш да превързваш раните му?

— Люк ме помоли да отида. Надявах се да дойдеш с мен.

Саймън ритна горното стъпало с ботуша си.

— Ще дойда, но… защо? Не може ли Люк да върне Джейс в института и без твоята помощ?

— Вероятно може. Но мисли, че Джейс ще иска първо да говори с мен.

— Нали имахме планове за довечера — рече Саймън. — Да се забавляваме. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.

Тя го погледна. В далечината се чуваше плискащата се вода на фонтана в музея. Спомни си за кухнята у тях, за влажните му ръце в косата й, но всичко й изглеждаше толкова далечно, макар и да можеше да си го представи — по начина, по който си спомняме снимка от дадено събитие без всъщност да си спомняме самото събитие.