Касандра Клеър - Град от пепел

— Джейс… живея тук от петнайсет години и никога не съм ходил в института. Нито веднъж. Не мисля, че Мерис ще е очарована…

— Моля те — каза Джейс и въпреки че гласът му беше равен и спокоен, Клеъри усети почти осезаемо гордостта, която беше сподавил, за да произнесе тези две думи.

— Добре. — Люк кимна с онова характерно за водачите на глутница кимване, с което искат да покажат, че ще направят това, което трябва да бъде направено, независимо дали го искат или не. — Тогава ще дойда с теб.

Саймън се беше облегнал на стената в коридора пред кабинета на Пит и се опитваше да не се самосъжалява.

Денят бе започнал добре. Е, относително добре. Първо този отвратителен епизод с Дракула по телевизията, който му докара гадене и замайване и отпуши емоции, които дълго бе потискал и се мъчеше да забрави. После гаденето някак си изостри нервите му и усети, че целува Клеъри така, както бе мечтал от години. Хората казват, че нещата никога не стават така, както си си ги представял. Ала грешаха.

И тя бе отвърнала на целувката му…

Но ето че сега тя беше тук с Джейс и Саймън имаше чувството, че нещо се усуква в стомаха му, сякаш бе погълнал купа червеи. Беше гадно усещане, което често му се случваше да изпитва напоследък. Но невинаги бе така, дори и след като разбра какво изпитва към Клеъри. Той никога не я беше притискал, никога не й бе натрапвал чувствата си. Беше уверен, че някой ден тя ще се събуди от своите копнежи по анимационни принцове и кунгфу герои и ще види това, което бе изписано на лицата и на двамата: че са родени един за друг. И макар да не се интересуваше от Саймън, все пак тя не се бе интересувала и от никой друг.

До появата да Джейс. Спомняше си как седеше на стълбите на верандата пред дома на Люк и наблюдаваше Клеъри, докато му обяснява кой е Джейс, с какво се занимава, докато самият Джейс изучаваше ноктите си и гледаше с превъзходство. Саймън изобщо не чуваше какво му говори тя. Беше твърде зает да наблюдава начина, по който тя гледаше русото момче с чудати татуировки и скулесто, красиво лице. Прекалено красиво, си беше помислил Саймън, ала Клеъри очевидно не бе забелязала това. Тя го гледаше така, сякаш той бе един от нейните анимационни герои, оживял в реалността. Никога преди не я беше виждал да гледа някого по този начин и винаги си бе мислил, че ако все пак погледне някого така, то този някой ще е той. Ала не беше той и това го нарани по-силно, отколкото си бе представял.

Когато разбра, че Джейс е брат на Клеъри, се почувства като човек, когото водят на разстрел и който е помилван в последната минута. Изведнъж светът отново стана привлекателен.

Сега обаче не беше сигурен в това.

— Ехо. — Някой, не много висок на ръст, идеше по коридора, като внимателно стъпваше между кървавите петна. — Люк ли чакаш? Той вътре ли е?

— Не точно. — Саймън се отмести от вратата. — Искам да кажа и да, и не. Той е вътре с един мой приятел.

Лицето, което вървеше към него, спря и го погледна. Саймън видя, че това беше момиче, на около шестнайсет години, с гладка, светлокафява кожа. Златистокестенявата й коса бе сплетена в дузина малки плитчици, а лицето й бе почти с формата на сърце. Тялото й бе стегнато, закръглено, с широки бедра и тънка талия.

— Онзи тип от бара ли? Ловецът на сенки?

Саймън сви рамене.

— Е, не ми е приятно да ти го казвам — рече тя, — но приятелят ти е задник.

— Той не ми е приятел — каза Саймън. — И съм повече от склонен да се съглася с теб.

— Ама ти не каза ли, че…

— Чакам сестра му — отвърна Саймън. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— И сега тя е вътре с него? — Момичето посочи с палец към вратата. Пръстите й бяха окичени с пръстени, най-обикновени халки, изчукани от бронз и злато. Джинсите й бяха износени, но чисти, а когато обърна глава, видя белега, прорязващ шията й, точно над яката на тениската. — Е — каза тя с досада, — знам всичко за братята задници. Предполагам, че вината не е нейна.

— Не е — каза Саймън. — Но може би е единственият човек, когото той ще послуша.

— Не прилича на човек, който ще послуша когото и да било — отвърна момичето и улови косия му поглед. Лицето й се оживи. — Гледаш белега ми. Това е мястото, на което съм ухапана.

— Ухапана ли? Да не искаш да кажеш, че си…

— Върколак — рече момичето. — Като всички други тук. Без теб и задника. И сестрата на задника.

— Но ти невинаги си била върколак. Искам да кажа, не си се родила такава.

— Както и повечето от нас — каза момичето. — Това е разликата между нас и твоите приятели ловци на сенки.