Касандра Клеър - Град от пепел

— Това трябва да е хрумване на Мерис — каза той, когато влязоха в клетката. — Типично в неин стил.

— Тук е, откакто се помня — каза Джейс, когато вратата се затвори зад тях. Изкачването беше кратко и никой не проговори. Клеъри нервно си играеше с пискюла на шала. Чувстваше се малко виновна, задето каза на Саймън да си върви и да изчака да му се обади по-късно. По ядно изправените му рамене, докато крачеше по улица Ченъл, тя разбра, че се бе почувствал безцеремонно отпратен. Но пък и не можеше да си представи да го доведе тук, него — един мунди, докато Люк се застъпва за Джейс пред Мерис Лайтууд. Това само щеше да усложни нещата.

Асансьорът спря с издрънчаване, излязоха от него и видяха Чърч, който ги чакаше в коридора, с поовехтяла червена панделка на врата. Джейс се наведе и погали с опакото на дланта си главата на котката.

— Къде е Мерис?

Чърч издаде гърлен звук, нещо средно между мъркане и ръмжене, и тръгна надолу по коридора. Те го последваха — Джейс мълчеше, а Люк се оглеждаше с нескрито любопитство.

— Никога не съм мислел, че ще видя това място отвътре.

— Такова ли си го представяше? — попита Клеъри.

— Бил съм в институтите в Лондон и Париж, този не е по-различен от тях. И все пак някак си…

— Какво някак си? — Джейс вървеше малко по-напред.

— Тук е по-студено — рече Люк.

Джейс нищо не каза. Бяха стигнали до библиотеката. Чърч седна, сякаш за да покаже, че няма намерение да отиде по-нататък. Въпреки дебелата дървена врата отвътре се долавяха гласове, но Джейс отвори, без да чука, и влезе.

Клеъри чу как някой извика от изненада. За миг сърцето й се сви, когато си помисли, че може би е Ходж, когото бе свикнала да вижда тук и който бе живял в тази стая. Ходж, с дрезгавия глас, и Хюго, соколът, почти постоянен негов спътник — който по заповед на Ходж едва не издра очите й.

Разбира се, не беше Ходж. Зад огромното бюро от масивен махагон, чийто плот се крепеше на гърбовете на два коленичили каменни ангела, седеше жена на средна възраст с черната като индиго коса на Изабел и тънкото, жилаво телосложение на Алек. Бе облечена в изискан черен костюм, съвсем изчистен, за сметка на многобройните разноцветни пръстени, които искряха по пръстите й.

До нея стоеше още някой: строен тийнейджър, с крехко телосложение, с къдрава тъмна коса и медна кожа. Когато се обърна и погледна към тях, Клеъри едва не падна от изненада.

— Рафаел?

За миг момчето се обърка. После се усмихна, зъбите му бяха много бели и остри — което не беше чудно, предвид факта, че бе вампир.

— Боже — каза той, като се обърна към Джейс. — Какво се е случило с теб, братко? Изглеждаш, сякаш глутница вълци са се опитвали да те разкъсат.

— Това е дяволски точно предположение — рече Джейс — или вече си чул за станалото.

Усмивката на Рафаел премина в гримаса.

— До ушите ми достига какво ли не.

Жената зад бюрото се изправи на крака.

— Джейс — рече тя с изпълнен с безпокойство глас. — Случило ли се е нещо? Защо се връщаш толкова скоро? Мислех, че ще останеш при… — Погледът й се плъзна към Люк и Клеъри. — А тези кои са?

— Сестрата на Джейс — каза Клеъри.

Очите на Мерис се спряха върху нея.

— Да, виждам. Приличаш на Валънтайн. — Тя отново се обърна към Джейс. — Довел си и сестра си? А също и този мунди? Точно в момента тук не е безопасно за никой от вас. Най-вече за мундана…

Люк се усмихна леко и рече:

— Но аз не съм мунди.

Когато погледна към Люк, когото едва сега бе загледала истински, изражението на Мерис бавно премина от учудване в шок.

— Лушън?

— Здравей, Мерис — рече Люк. — Мина много време.

Лицето на Мерис се вкамени и в този миг тя сякаш внезапно се състари, изглеждаше по-стара и от Люк. Бавно се отпусна на стола си.

— Лушън — повтори, ръцете й бяха опрени на бюрото. — Лушън Греймарк.

Рафаел, който наблюдаваше сцената с широко отворени очи, се обърна към Люк:

— Ти си този, който уби Габриел.

Кой пък беше Габриел? Клеъри гледаше озадачено Люк. Той леко сви рамене.

— Да, убих го, както и той е убил водача на глутницата преди него. За ликантропите това е в реда на нещата.

При тези думи Мерис вдигна поглед.

— Водач на глутница?

— Ако ти си водачът на глутницата, трябва да си поговорим и с теб — каза Рафаел, като любезно наклони глава към Люк, но при все това с тревога в очите. — Макар и не точно сега, предполагам.

— Ще пратя някой да го уреди — отвърна Люк. — Напоследък съм доста зает. Може и да не смогна.