Касандра Клеър - Град от пепел

— Добре ли си?

Той спря водата с рязко движение на китката.

— Разбира се. Добре съм.

Клеъри сложи пръст отстрани на брадичката му и обърна лицето му към себе си. Беше се изпотил, тъмната му коса, разпиляна по челото, бе залепнала, макар че от полуотворения прозорец на кухнята влизаше хлад.

— Не изглеждаш добре. Заради филма ли?

Той не отговори.

— Съжалявам. Не биваше да се смея, просто…

— Не помниш ли? — гласът му беше дрезгав.

— Аз… — Клеъри помнеше. Връщайки се към онази нощ, тя виждаше неясен водовъртеж от суетене, кръв и пот, сенки, пробягващи по коридорите и губещи се в пространството. Спомняше си белите лица на вампирите, сякаш изрязани от хартия, на фона на мрака, спомняше си и как Джейс я бе понесъл на ръце, и как викаше неистово в ухото й.

— Всъщност, не. Пълна мъгла ми е.

Погледът му пробяга по нея и се отклони.

— Не ти ли изглеждам различен? — попита той.

Тя се ококори срещу него. Очите му бяха с цвят на черно кафе — не точно черни, но много наситено кафяви, без отсенки на сиво или светлокафяво. Дали й изглеждаше различен? Може би бе станал по-самоуверен в държанието си, откакто бе убил Абадон, великия демон. Но у него се долавяше и някаква боязън, сякаш очакваше или търсеше нещо. Държание, което бе забелязала и у Джейс. Може би беше просто усещането за тленност.

— Все същият Саймън си си.

Той присви очи, сякаш с облекчение и когато клепачите му се притвориха, тя видя колко изпъкваха скулите му. Отслабнал е, помисли си и тъкмо да го изрече на глас, той се наведе и я целуна.

Беше така изненадана да усети устните му върху своите, че се вцепени и стисна края на плота на мивката, за да не изгуби равновесие. Не го отблъсна и взел това за насърчение, Саймън плъзна ръка зад главата й и я зацелува още по-страстно, като разтваряше устните й със своите. Устните му бяха меки, по-меки от тези на Джейс, а ръката му, която придържаше врата й, беше топла и нежна. Целувката му беше солена.

Клеъри затвори очи и за миг се понесе шеметно в мрака и топлината, която усещаше да струи от пръстите му, заровени в косата й. От унеса й я извади грубото иззвъняване на телефона и тя се отдръпна рязко, сякаш той я бе отблъснал, макар че дори не бе помръднал. За миг се втренчиха един в друг, ужасно смутени, като двама души, които внезапно са пренесени на някакво чуждо място, където нищо не им е познато.

Саймън първи се окопити и посегна към телефона, който висеше на стената до рафта с подправките.

— Ало? — Гласът му прозвуча нормално, макар че гърдите му шеметно се вдигаха и спускаха. Той подаде слушалката на Клеъри. — За теб е.

Клеъри пое телефона. Все още усещаше сърцето си в гърлото, като насекомо, което пърха с крила под кожата й. Люк се обажда от болницата. Нещо се е случило с майка ми.

Каза със задавен глас:

— Люк? Ти ли си?

— Не. Изабел е.

— Изабел? — Клеъри вдигна поглед и видя, че Саймън я гледа, облегнат на мивката. Руменината по бузите му беше изчезнала. — Защо се… искам да кажа, какво има?

Момичето отсреща изхлипа, сякаш беше плакало.

— Джейс при теб ли е?

Клеъри рязко отдръпна слушалката от себе си и втренчено я погледна, после отново я допря до ухото си.

— Джейс ли? Не. Защо да е при мен?

Изабел тежко въздъхна в слушалката.

— Работата е там, че… е изчезнал .

Мая Робъртс се отнасяше с недоверие към красиви момчета и затова намрази Джейс Уейланд още в мига, в който го видя. Нейният по-голям брат, Даниел, беше наследил медната кожа на майка им и огромните й, тъмни очи и се беше превърнал в един от онези хора, които бяха способни да запалят крилата на пеперуда, за да я гледат как изгаря и умира, докато лети. Той бе измъчвал и нея, първо по лек и безобиден начин, като я щипеше на места, където не се появяват синини, или като слагаше в шампоана й обезцветител. Тя го издаваше на родителите си, но те не й вярваха. Както не би й повярвал и който и да е друг, ако е виждал Даниел. Хората се заблуждаваха от красотата му, като я бъркаха с невинност и кротост. Когато в девети клас й счупи ръката, тя избяга от къщи, но родителите й я върнаха обратно. В десети клас Даниел бе блъснат на улицата от кола и почина на място, а шофьорът бе избягал от местопроизшествието. Докато стоеше на гроба му до родителите си, Мая бе смазана от срам заради непреодолимото чувство на облекчение, което изпитваше. Господ сигурно щеше да я накаже задето се радва, че брат й е мъртъв, мислеше си тя.