Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Сега не би се уплашил — каза нежно тя, сякаш четеше мислите му. — Сега имаш Знака — тя се обърна да го погледне все още облягайки се на оградата. — Някой изобщо забелязал ли го е, питал ли те е за него?

Саймън поклати глава.

— Косата ми почти го скрива, а и вече поизбледня. Виждаш ли? — той отметна косата си.

Клеъри протегна ръка, докосна челото му и усети линиите на изписания знак. Очите й бяха тъжни, както онзи ден в Залата на Съглашението в Аликанте, докато чертаеше по кожата му най-старото проклятие на света.

— Боли ли те?

— Не. Не ме боли. — „И Каин казал на Бог: Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.“ — Знаеш, че не те виня, нали? Ти спаси живота ми.

— Знам. — Очите й блестяха. Свали ръка от челото му и прокара ръкавицата по лицето си.

— По дяволите. Мразя да плача.

— Ами по-добре свиквай — каза той и когато очите й се разшириха, добави набързо: — Говорех за сватбата. Тя не е ли следващата събота? Всички плачат на сватби.

Клеъри изсумтя.

— Та как са майка ти и Люк всъщност?

— Отвратително влюбени. Ужасно е. Няма значение… — потупа го по гърба. — Трябва да се прибирам. Ще те видя ли утре?

Той кимна.

— Разбира се. До утре.

Гледаше я как прекоси улицата и изкачи стълбите до входната врата на къщата на Люк.

Утре. Зачуди се откога с Клеъри не се бяха разделяли за повече от няколко дни. Запита се дали не е беглец и скитник на този свят, както беше казала Камила. Както беше казал Рафаел. „Кръвта на брат ми ме призова от земята.“ Той не беше Каин, който беше убил брат си, но проклятието твърдеше обратното. Беше странно, замисли се той, да чакаш да загубиш всичко, без да знаеш дали изобщо това ще се случи или не.

Вратата се затвори зад Клеъри. Саймън се обърна и тръгна по „Кент“ към спирката на скоростния влак на улица „Лоримър“. Вече беше почти тъмно, небето над него бе като вихрушка от сиво и черно. Саймън чу свистене на гуми по пътя зад него, но не се обърна. Колите постоянно се движеха прекалено бързо, въпреки пукнатините и дупките по пътищата. Едва когато един син ван го доближи и спря със скърцане, той се обърна.

Шофьорът на вана дръпна рязко ключовете от стартера, спря двигателя и отвори със замах вратата. Висок мъж, облечен със сив анцуг с качулка, която беше толкова ниско нахлупена, че почти скриваше лицето му. Мъжът скочи от шофьорското място и Саймън видя, че държи дълъг, блестящ нож в ръка.

По-късно Саймън щеше да се сети, че е можел да избяга. Беше вампир, по-бърз, от който и да е човек. Можеше да надбяга всеки. Трябваше да избяга, но беше прекалено изненадан; стоеше замръзнал, докато човекът с блестящия нож в ръка тръгваше към него. Мъжът каза нещо с нисък, гърлен глас, нещо на език, който Саймън не разбра.

Саймън отстъпи назад.

— Виж — каза той и посегна към джоба си, — вземи портмонето ми…

Мъжът се нахвърли върху него, замахвайки с ножа към гърдите му. Саймън погледна надолу невярващо. Сякаш всичко ставаше много бавно, сякаш времето бе забавило ход. Видя как ножът се приближава към гърдите му, върхът разряза кожата на якето му и се плъзна встрани, сякаш някой беше сграбчил ръката на мъжа и я беше извил. Мъжът изкрещя и подскочи във въздуха като марионетка, на която бяха дръпнали конците. Саймън се огледа диво — със сигурност някой трябва да беше чул или забелязал случилото се, но нямаше никого. Мъжът продължаваше да крещи и се замята бясно, когато ризата му се разцепи отпред, сякаш от невидима ръка.

Саймън гледаше ужасено. Огромни рани се появиха по тялото на мъжа. Главата му отхвръкна назад и от устата му бликна кръв като фонтан. Той рязко спря да крещи и падна, сякаш невидимата ръка го беше пуснала. Удряйки се в земята се пръсна като стъкло на хиляди блестящи парченца, които се разпиляха по тротоара.

Саймън се свлече на колене. Ножът, който трябваше да го убие, лежеше почти до него, на една ръка разстояние. Само това беше останало от нападателя му, както и купчината блестящи кристали, които силният вятър вече бе започнал да отвява. Саймън внимателно докосна един от тях.

Беше сол. Погледна надолу към ръцете си. Трепереха. Знаеше какво се беше случило и защо.

„И Бог му каза: Затова, който се опита да убие Каин, отмъщението ще го застигне седмократно.“ Значи така изглеждаше отмъщението. Едва успя да стигне до канала, преви се на две и повърна кръв на улицата.

В мига, в който Саймън отвори вратата, разбра, че не е изчислил правилно времето. Мислеше, че майка му вече е заспала, но грешеше. Беше будна, седеше във фотьойл с лице към вратата, телефонът й беше на масата до нея и веднага забеляза кръвта по якето му.