Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Никакви преспивания при гаджето ти — каза твърдо Джослин. — Не ми пука, че живее в Института. Не.

Гадже. Думата все още я шокираше. Дълго време беше вярвала, че е абсолютно невъзможно Джейс да й стане някога гадже и да бъдат нещо друго, освен брат и сестра, което беше много трудно и ужасно за преглъщане. Бяха решили, че ще е по-добре никога да не се виждат, а това щеше да е равносилно на смърт. И тогава, като по чудо, бяха свободни. Оттогава бяха минали шест седмици, но Клеъри още не беше свикнала с думата.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Почти единадесет е, а мама откача, ако стане по-късно от десет.

— Добре — Джейс пусна униформата си, или поне горната й част, на пейката. Отдолу беше с тениска; Клеъри виждаше знаците през нея, като мастило, прозиращо през мокра хартия.

— Ще те изпратя.

Институтът беше тих, докато вървяха през него. В момента нямаше гостуващи ловци на сенки от други градове, Ходж и Макс никога нямаше да се върнат, Алек беше с Магнус и Клеъри имаше чувството, че останалите членове на семейство Лайтууд са като гости в почти празен хотел. Искаше й се членове на Клейва да идват по-често, но предполагаше, че нарочно оставят семейство Лайтууд на спокойствие. За да си спомнят за Макс и да забравят.

— Чувал ли си се скоро с Алек и Магнус? — попита тя. — Забавляват ли се?

— Така изглежда — Джейс извади телефона от джоба си и й го подаде. — Алек не спира да ми изпраща скучни снимки. И много съобщения от рода на „Иска ми се да си тук, но не съвсем“.

— Ами, това е нормално. Все пак са на романтична почивка — тя прегледа снимките на телефона на Джейс и се засмя. Алек и Магнус пред Айфеловата кула — Алек, както винаги, беше с дънки, а Магнус с моряшка блуза, кожени панталони и безумна барета. В градините Боболи Алек пак беше с дънки, а Магнус с огромна венецианска мантия и шапка на гондолиер. Приличаше на Фантома от операта. Пред Прадо беше с блестящ матадорски жакет и ботуши на платформи, а Алек спокойно хранеше един гълъб на заден фон.

— Взимам си телефона, преди да стигнеш до снимките от Индия — каза Джейс и го прибра.

— Магнус е със сари. Някои неща не могат да бъдат забравени.

Клеъри се засмя. Вече бяха стигнали асансьора, който отвори дрънчащите си врати, щом Джейс натисна бутона. Тя влезе и Джейс я последва. В мига, в който асансьорът започна да се спуска (Клеъри не вярваше, че някога ще свикне със спиращото сърцето разтърсване, с което беше придружено потеглянето му), Джейс се приближи до нея в полумрака и я придърпа към себе си. Тя сложи ръце на гърдите му и усети твърдите мускули под тениската и туптенето на сърцето му. Очите му блестяха на слабата светлина.

— Съжалявам, че не мога да остана — прошепна тя.

— Не съжалявай — дрезгавата нотка в гласа му я изненада. — Джослин не иска да станеш като мен. За което не я виня.

— Джейс — каза, малко озадачена от горчивината в гласа му, — добре ли си?

Вместо да й отговори, той я целуна, прегръщайки я силно. Притисна я до стената и тя усети металната рамка на огледалото под гърба си, докато ръцете му се плъзгаха около кръста й и нагоре под блузата. Обожаваше начина, по който я прегръщаше. Внимателно, но не прекалено нежно, не толкова нежно, та да си мисли, че се владее по-добре от нея. И двамата не можеха да контролират чувствата си един към друг и това й харесваше — харесваше й как сърцето му биеше до нейното, харесваше й как въздишаше до устните й, когато отвръщаше на целувката му.

Асансьорът спря със стържене и вратата се отвори. Зад нея тя видя празния неф на катедралата; наредените в редица свещници по пътеката излъчваха бледа светлина. Притисна се към Джейс, доволна, че светлината в асансьора е слаба и не можеше да види собственото си пламнало лице в огледалото.

— Може би мога да остана — прошепна. — Само още малко.

Джейс не отвърна. Клеъри усети напрежението му и самата тя се напрегна. Беше нещо повече от желание. Той трепереше и цялото му тяло се затресе, когато зарови лице в извивката на врата й.

— Джейс — каза тя.

Тогава той внезапно я пусна и отстъпи. Бузите му бяха поруменели, очите му горяха трескаво.

— Не! Не искам да давам на майка ти още една причина да не ме харесва. И без това вярва, че съм копие на баща ми…

Откъсна се от нея преди Клеъри да успее да каже: „Валънтайн не е твой баща.“ Обикновено Джейс внимаваше и наричаше Валънтайн Моргенстърн по име, не казваше „баща ми“, ако изобщо го споменеше. По принцип не повдигаха темата и Клеъри никога не беше споделяла с Джейс притесненията на майка й, че той може би прилича на Валънтайн. Знаеше, че самата мисъл би го наранила жестоко. Стараеше се двамата с майка й да не се виждат.