Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Той кимна.

— Съжалявам. Не исках да те плаша.

— Иска да каже, че не е искал да развали романтичната атмосфера — Изабел прехапа устната си. — Дано не е някой познат.

— Едва ли. Тялото било захвърлено в изоставена фабрика преди няколко дни. Ако го познавахме, щяхме да забележим, че е изчезнал. — Джейс прибра косата си зад ушите. Гледаше Изабел някак нетърпеливо, помисли си Клеъри, сякаш му беше неприятно, че е повдигнала темата. Искаше й се да й беше казал по-рано, въпреки че щеше да развали атмосферата. Наясно бе, че работата му, че работата на всички тях, често ги сблъскваше със смъртта. Семейство Лайтууд още скърбяха, всеки по свой начин, за загубата на най-малкия им син Макс, който умря, защото беше на неподходящо място, в неподходящ момент. Беше странно. Джейс бе приел решението й да напусне гимназия и да започне обучение, без да мърмори, но се страхуваше да обсъжда с нея опасностите на живота на ловците на сенки.

— Отивам да се облека — заяви тя и тръгна към вратата на малката съблекалня до тренировъчната зала. Беше съвсем обикновена: светли дървени стени, огледало, душ и закачалки за дрехите. На дървена пейка до вратата бяха подредени купчина кърпи. Клеъри си взе набързо душ и облече дрехите си — клин, ботуши, дънкова пола и нова розова блуза. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че има дупка на клина и че влажната й къдрава червена коса беше ужасно заплетена. Никога нямаше да изглежда спретнато като Изабел, но на Джейс явно не му правеше впечатление.

Когато се върна в тренировъчната зала, Изабел и Джейс бяха изоставили темата за мъртвия ловец на сенки и говореха за нещо, което очевидно Джейс смяташе за още по-ужасяващо — срещата на Изабел със Саймън.

— Не мога да повярвам, че те е завел на истински ресторант — Джейс вече беше на крака и прибираше постелките и тренировъчните уреди, а Изабел се беше облегнала на стената и си играеше с новите си ръкавици. — Мислех, че под „среща“ разбира да те накара да го гледаш как играе „World of Warcraft“ с приятелите си идиоти.

— Аз — изтъкна Клеъри — съм сред приятелите идиоти, благодаря.

Джейс й се усмихна.

— Не беше истински ресторант, а някакво заведение. Имаше розова супа, която държеше да опитам — каза Изабел замислено. — Беше много сладък.

Клеъри на мига почувства вина, че не й е казала за Мая.

— Той каза, че сте прекарали добре.

Погледът на Изабел се стрелна към нея. Имаше нещо странно в изражението й, сякаш криеше нещо, но то изчезна преди Клеъри да се убеди, че наистина го е видяла.

— Говорила си с него?

— Да, обади се преди малко. Просто да ме чуе — сви рамене Клеъри.

— Разбирам — гласът на Изабел изведнъж прозвуча рязко и студено. — Е, както казах, беше много сладък. Но може би чак малко сладникав. А от това може да ти доскучае — тя натъпка ръкавиците в джобовете си. — Както и да е, връзката ни не е нещо сериозно. Засега само си играем.

Чувството на вина на Клеъри се стопи.

— Вие двамата не сте ли говорили… Сещаш се… за отношенията си?

Изабел изглеждаше ужасена.

— Не, разбира се — тя се прозя и протегна ръце над главата си като котка. — Добре, по леглата. До утре, влюбени пиленца.

Тръгна си и след нея остана ефирен облак аромат на жасмин.

Джейс погледна Клеъри и започна да разкопчава униформата си, която прилепваше към китките и гърба му и образуваше защитна обвивка над дрехите.

— Сигурно трябва да се прибираш.

Клеъри кимна неохотно. На първо място, да убеди майка си да й позволи да премине обучение за ловец на сенки беше неприятно изживяване. Джослин се запъна като магаре на мост и твърдеше, че цял живот се е опитвала да откъсне Клеъри от обществото на ловците на сенки, което според нея било опасно — не само насилствено, спореше тя, но и самотно и жестоко. Клеъри й беше отвърнала, че нещата са се променили, откакто Джослин е била момиче, и че така или иначе Клеъри трябва да знае как да се защитава.

— Надявам се, че не го правиш само заради Джейс — беше казала накрая Джослин. — Знам какво е да си влюбен в някого. Искаш да си навсякъде с него, да правиш всичко с него, но, Клеъри…

— Аз не съм ти — беше отвърнала Клеъри, опитвайки се да овладее гнева си. — Ловците на сенки не са Кръга, а Джейс не е Валънтайн.

— Не съм казала нищо за Валънтайн.

— Но това си мислеше. Валънтайн може и да е отгледал Джейс, но Джейс изобщо не прилича на него.

— Е, дано е така — беше казала нежно Джослин. — Заради всички нас.

Накрая обаче се беше предала, като наложи някои правила: Клеъри нямаше да живее в Института, а с нея в дома на Люк; всяка седмица Джослин щеше да получава доклад от Мерис, за да се увери, че Клеъри напредва, а не само (както си мислеше Клеъри) гледа влюбено Джейс или за каквото там се притесняваше. И Клеъри нямаше да спи в Института — никога.