Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Достатъчно трудно беше, че не можеше да яде пред семейството си. За щастие майка му отиваше рано на работа и се връщаше късно, а Ребека учеше в колеж в Ню Джърси и се прибираше само от време на време, за да изпере дрехите си, и не се застояваше достатъчно дълго, за да забележи нещо странно. Обикновено майка му тръгваше на работа преди той да е станал и му оставяше приготвените с любов закуска и обяд на плота в кухнята. Той изхвърляше храната в някоя кофа на път за училище. На вечеря беше по-трудно. Когато майка му си беше вкъщи, той ровеше храната в чинията си и се правеше, че не е гладен или взимаше храната в стаята си, уж за да яде, докато учи. Един-два пъти беше хапнал, за да й достави удоволствие и после с часове стоеше в банята, потеше се и повръщаше, докато не изкараше всичко от тялото си.

Мразеше да я лъже. Винаги малко беше съжалявал Клеъри за обтегнатите й отношения с Джослин — най-загриженият родител, който някога беше познавал. Сега обаче нещата се обърнаха. След смъртта на Валънтайн, Джослин беше отпуснала юздите на Клеъри и на практика вече се държеше като нормален родител. Същевременно, когато и да се прибереше вкъщи, Саймън усещаше погледа на майка си да тежи върху него като обвинение. Беше ужасно.

Той изпъна рамене, пусна чантата си до вратата и тръгна към дневната да се изправи срещу съдбата си. По телевизията даваха новини. Майкъл Гарза, местният водещ, разказваше интересна житейска история — едно бебе било намерено изоставено в алея зад болница в центъра на града. Саймън се изненада — майка му мразеше новините. Смяташе, че са депресиращи. Погледна към дивана и изненадата му се стопи. Майка му спеше, очилата й бяха на масата до нея, а на пода имаше полупразна чаша. Саймън можеше да помирише съдържанието й от мястото си — уиски. Почувства угризение. Тя почти никога не пиеше.

Отиде в спалнята на майка си и се върна с плетено одеяло. Тя още спеше, дишането й беше равно и спокойно. Илейн Люис бе дребна жена, с ореол от черна къдрава коса и сребърни кичури, които отказваше да боядиса. През деня работеше за благотворителна природозащитна организация и повечето от дрехите й бяха с картинки на животни. В момента беше облечена с рокля с ярки щампи на делфини и морски вълни, и носеше брошка от истинска препарирана риба. Лакираното око на рибата сякаш обвинително се втренчи в Саймън, когато се наведе да завие раменете на майка си.

Тя помръдна леко и обърна глава встрани от него.

— Саймън — прошепна. — Саймън, къде си?

Поразен, Саймън пусна одеялото и се изправи. Може би трябваше да я събуди, да й каже, че е добре. Но пък тогава щеше да му задава въпроси, на които той не искаше да отговаря; не можеше да понесе нараненото й изражение. Обърна се и отиде в стаята си.

Хвърли се върху завивките и протегна ръка към телефона върху нощното шкафче. По инерция посегна да набере номера на Клеъри, без изобщо да се замисли. Спря да набира и се заслуша в сигнала „свободно“. Не можеше да й каже за Камила, беше обещал да запази предложението на вампира в тайна. Въпреки че не се чувстваше задължен на Камила, ако беше научил нещо през последните няколко месеца, то беше, че не е добра идея да се нарушават обещания, дадени на свръхестествени създания. Все пак искаше да чуе гласа на Клеъри, както винаги когато беше имал тежък ден. Е, можеше поне да й се жалва за любовния си живот — това очевидно я забавляваше. Претърколи се, издърпа една възглавница над главата си и набра номера на Клеъри.

— Прекарахте ли си добре с Изабел? — Клеъри, с притиснат до ухото телефон, внимателно пристъпи от една дълга греда на друга. Гредите бяха поставени на шест метра височина в тренировъчната зала на Института. Вървенето по гредите трябваше да я научи да пази равновесие. Клеъри ги мразеше. Страхуваше се от височини и от цялата тази работа й се гадеше. Все пак обаче се предполагаше, че ластичното въже около кръста й нямаше да й позволи да се удари, ако паднеше. — Каза ли й вече за Мая?

Саймън издаде тих неопределен звук, но Клеъри разбра, че това означава „не“. Чуваше се музика и си представи как той лежи на леглото и стереото тихо свири, докато говори с нея. Звучеше уморен, смъртно уморен — личеше си по шеговития му тон, който беше в разрез с настроението му. В началото на разговора им го беше попитала няколко пъти дали е добре, но той не беше обърнал внимание на притесненията й.

Тя изсумтя.

— Играеш си с огъня, Саймън. Дано знаеш това.