Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.

— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.

— Мен?

Тя се наведе напред и докосна ръката му.

— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си навлече гнева на Бог.

Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:

— Вие можете да я кажете.

— Какво?

— Думата. Гневът на… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.

— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.

— Госпожо…

— Камила. Наричай ме Камила.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.

— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.

Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.

Саймън сви рамене.

— Еврейско училище.

— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.“ Ти не си единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.

— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.

Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.

— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.

— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел, а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме закача. Това ми е достатъчно.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст на лявата ръка, над плата на ръкавицата.

— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те закача“, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.

— Вие как…

Тя продължи, без да му обърне внимание.

— Но какво ще стане след десет години, когато ще трябва да си вече на 26? А след 20? След 30? Дали някой ще забележи, че той старее и се променя, а ти не?

Саймън не каза нищо. Не искаше да признае, че не се беше замислял толкова напред. Че не искаше да се замисля толкова напред.

— Рафаел ти е казал, че другите вампири ще ти навредят, но това не е задължително. Вечността е дълго време, ако си сам, без други от твоя вид. Без някой, който да те разбира. Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани. А ние можем да сме заедно. — Когато тя се наведе напред, бялата светлина се отрази в пръстена й и опари очите на Саймън. — Имаме хилядолетни знания, които можем да споделим с теб, Саймън. Ще се научиш как да криеш тайната си, как да ядеш и да пиеш, как да изговаряш името Божие. Рафаел е проявил жестокост като е скрил тази информация от теб, дори те е подвел, че такива неща не съществуват. Но те съществуват. И аз мога да ти помогна.

— Ако преди това аз ви помогна — каза Саймън. Тя се усмихна, зъбите й бяха бели и остри.

— Ще си помогнем един на друг.

Саймън се облегна назад. Железният стол беше твърд и неудобен и изведнъж той почувства умора. Погледна ръцете си; виждаше, че преплетените над кокалчетата му вени са потъмнели. Имаше нужда от кръв. Имаше нужда да поговори с Клеъри. Имаше нужда от време да помисли.