Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Шокирах те — каза тя. — Знам. Дойде ти много. Бих искала да ти дам колкото време ти е нужно, за да обмислиш предложението ми. Но ние нямаме време, Саймън. Докато съм в града, съм в постоянна опасност от Рафаел и кохортата му.

— Кохортата му? — въпреки всичко Саймън се усмихна леко.

Камила изглеждаше объркана.

— Моля?

— Ами просто… „Кохорта“ звучи като „злодеи“ или „пионки“. — Тя се втренчи в него неразбиращо. Саймън въздъхна. — Съжалявам. Може би не сте гледали толкова хорър филми, колкото мен.

Камила се намръщи леко, фина линия се появи между веждите й.

— Казаха ми, че си малко странен. Може би защото не познавам много вампири от твоето поколение. Но усещам, че ще ми се отрази добре да бъда с някой толкова… млад.

— Нова кръв — каза Саймън.

Този път тя се усмихна.

— Реши ли вече? Ще приемеш ли предложението ми? Ще започнем ли да работим заедно?

Саймън погледна към небето. Кабелите с лампичките сякаш закриваха звездите.

— Вижте, оценявам предложението ви. Наистина.

„Гадост“, помисли си. Трябваше да има начин да го каже без да прозвучи сякаш отказва покана за абитуриентския бал. „Наистина съм много поласкан за предложението, но…“ Камила, като Рафаел, говореше сдържано, официално, сякаш се намираше в приказка. Може би трябваше да пробва нещо такова. И той каза:

— Ще ми е необходимо известно време, за да взема решение. Сигурен съм, че ще разберете.

Тя се усмихна много изтънчено, показвайки само връхчетата на зъбите си.

— Пет дни. Това е. После ще изпратя Уокър за отговора ти.

— А ако отговорът ми е „не“? — попита Саймън.

— Ще остана много разочарована, но ще се разделим като приятели. — Тя бутна чашата си за вино настрани. — Довиждане, Саймън.

Саймън се изправи. Столът издаде прекалено силен стържещ метален звук, когато го бутна назад. Имаше чувството, че трябва да каже нещо, но нямаше представа какво. Засега обаче изглежда бяха приключили. Той реши, че предпочита да е шантав модерен вампир с лоши обноски, отколкото да рискува да бъде въвлечен отново в разговор. Тръгна си, без да каже каквото и да е друго. Докато вървеше през ресторанта, мина покрай Уокър и Арчър, които стояха до големия дървен бар, прегърбени под дългите си сиви палта. Усети силата на погледите им и им махна с пръсти (нещо между приятелски поздрав и жест, с който сякаш отпращаш някого). Арчър оголи зъби (равни човешки зъби) и се отправи към градината. Уокър също. Саймън видя как се настаниха на столовете срещу Камила. Тя не вдигна поглед, когато те седнаха, но белите светлини в градината внезапно изгаснаха (не една по една, а всички едновременно) и Саймън остана да гледа объркано квадрата тъмнина — сякаш някой беше угасил звездите. Когато сервитьорите забелязаха и отидоха да отстранят проблема, и градината отново беше обляна в бледа светлина. Камила и хората ратаи бяха изчезнали.

Саймън отключи входната врата на дома си (една от дългата редица идентични тухлени къщи на улица в Бруклин) и леко я бутна, като се ослушваше внимателно.

Беше казал на майка си, че отива да репетира с Ерик и другите от групата за концерта в събота. Едно време тя просто щеше да му повярва и толкова. Илейн Люис беше спокоен родител и не налагаше вечерен час нито на Саймън, нито на сестра му; не настояваше и да се прибират рано в делничните дни. Саймън беше свикнал да стои до колкото късно си иска с Клеъри, после си отключваше и се свличаше на леглото в два през нощта, и това му поведение не предизвикваше кой знае какви коментари от страна на майка му.

Сега обаче всичко се беше променило. Беше стоял в Идрис (родният дом на ловците на сенки) почти две седмици. Беше изчезнал, без да има възможност да се извини или да даде обяснение. Магьосникът Магнус Бейн беше дошъл и направил заклинание за забрава на майката на Саймън, като изтри спомените й, че изобщо го е нямало. Или поне тя не трябваше да помни съзнателно. Поведението й обаче се беше променило. Беше станала мнителна, навърташе се около него, наблюдаваше го, настояваше да се прибира в определено време. Последния път, когато се прибра след среща с Мая, беше намерил Илейн в коридора, седнала на един стол срещу вратата, с кръстосани ръце и ядосано изражение на лицето.

Онази нощ беше дочул дишането й, преди да я види. Сега долавяше само тихия звук на телевизора от дневната. Сигурно го чакаше и гледаше филмов маратон на някой от медицинските сериали, които толкова обичаше. Саймън затвори врата зад себе си, облегна се на нея и се опита да събере сили да излъже.