Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Тя затвори очи и скочи. За момент усети как увисва свободно във въздуха. После гравитацията я привлече и тя полетя към земята. Инстинктивно прибра ръце и крака, и стисна очи. Въжето се опъна и я дръпна обратно нагоре, а после отново пропадна надолу. Когато скоростта й се забави, отвори очи и откри, че виси в края на въжето на около метър и половина над Джейс. Той се усмихваше.

— Браво — каза той. — Грациозно като падаща снежинка.

— Крещях ли докато падах? — попита тя, искрено любопитна.

Той кимна.

— За щастие няма никого вкъщи. Иначе щяха да си помислят, че те убивам.

— Ха. Не можеш да ме хванеш. — Тя ритна с крак и се завъртя лениво във въздуха.

Очите на Джейс заискряха.

— Да се обзаложим?

Клеъри познаваше това изражение.

— Не — каза бързо. — Каквото и да си мислиш…

Но той вече го беше направил. Когато Джейс се движеше бързо, отделните му движения бяха почти неразличими. Видя как протяга ръка към колана си и после нещо проблесна във въздуха. Чу звук от раздираща се тъкан и въжето над нея се скъса. Вече не я държеше и тя полетя свободно (прекалено изненадана, за да извика) право в ръцете на Джейс. От сблъсъка той залитна и двамата паднаха върху меките постелки на пода. Клеъри се озова отгоре му и той й се усмихна.

— Супер. Сега беше много по-добре. Изобщо не извика.

— Нямах възможност — беше останала без дъх и то не само от сблъсъка при падането.

Лежеше върху Джейс, усещаше тялото му под своето и от това устата й пресъхна, а сърцето й ускори ритъма си. Преди мислеше, че начинът, по който реагираше тялото й (начинът, по който телата и на двамата реагираха един към друг), ще избледнее с времето, но това не се беше случило. Напротив — колкото повече време прекарваше с него, толкова по-зле ставаше. Или по-хубаво, помисли си тя, зависеше от гледната точка.

Той я гледаше с тъмнозлатните си очи и тя се зачуди дали цветът им не беше станал по-наситен след срещата им с ангел Разиел край бреговете на езерото Лин в Идрис. Не можеше да иска повече: всички знаеха, че Валънтайн беше призовал Ангела и че той беше изцелил Джейс от нанесените му от Валънтайн рани, но никой, освен Клеъри и Джейс, не знаеше, че Валънтайн беше наранил осиновения си син смъртоносно. Беше пронизал сърцето му като част от призоваващия ритуал, беше го пробол и държал, докато умре. Клеъри беше пожелала Разиел да върне Джейс от мъртвите. Това беше нещо огромно и то беше шокирало Клеъри. И Джейс също, подозираше тя. Бяха се разбрали да не казват на никого, че Джейс всъщност беше умрял, макар и за кратко. Това бе тяхна тайна.

Джейс протегна ръка и отметна косата от лицето й.

— Шегувам се — каза той. — Не си чак толкова зле. Ще се научиш. Трябваше да видиш как Алек правеше превъртанията в началото. Май веднъж сам се ритна в главата.

— Сигурно, но тогава трябва да е бил на единадесет. — Тя го изгледа. — Предполагам ти винаги си бил изключителен.

— Изключителен съм по рождение — той погали бузата й с върховете на пръстите си толкова леко, че я накара да потрепери. Клеъри не каза нищо; той се беше пошегувал, но в известен смисъл беше истина. Джейс беше роден за това, което беше. — Докога можеш да останеш тази вечер?

Тя се усмихна леко.

— Приключихме ли с тренировката?

— Бих искал да сме приключили. Макар да има някои неща, които искам да оттренираме… — той се протегна и я придърпа, но в този момент вратата се отвори и влезе Изабел; токовете на ботушите й затракаха по лакирания паркет.

Когато видя Джейс и Клеъри на пода, вдигна вежди.

— Гушкате се значи. Мислех, че трябва да тренирате.

— Откъде да знаем, че ще влезеш, без да чукаш, Из? — Джейс не помръдна, само обърна глава настрани и погледна Изабел едновременно с раздразнение, и с обич. Клеъри обаче побърза да стане и приглади измачканите си дрехи.

— Това е тренировъчната зала. Обществено достъпно пространство е. — Изабел дърпаше едната от ръкавиците си от червено кадифе. — Тъкмо си ги купих от „Траш енд Водевил“. Бяха в разпродажба. Направо да се влюбиш. Не ти ли се иска да имаш такива? — тя размърда пръсти.

— Не знам — каза Джейс, — няма да подхождат на екипа ми.

Изабел направи гримаса.

— Чу ли за мъртвия ловец на сенки, когото намерили в Бруклин? Тялото било обезобразено, затова още не са го разпознали. Сигурно мама и татко са отишли там.

— Да — каза Джейс и седна. — Клейвът има заседание. Налетях на тях на излизане.

— Нищо не ми каза — рече Клеъри. — Затова ли толкова се забави, като излезе за въже?