Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Джейс се протегна край нея и бутна вратата на асансьора.

— Обичам те, Клеъри — каза, без да я поглежда. Загледа се в църквата към редиците запалени свещи, златните им отблясъци се отразяваха в очите му. — Повече от всякога — той се отдръпна. — Боже! Повече, отколкото би трябвало. Знаеш това, нали?

Тя излезе от асансьора и се обърна към него. Искаше да каже хиляди неща, но той вече не я гледаше и натискаше копчето за горните етажи на Института. Отвори уста да възрази, но асансьорът вече потегляше и вратата се затвори с щракване. За момент Клеъри впери поглед в нея — имаше нарисуван ангел с разперени крила и вдигнати нагоре очи. Навсякъде имаше нарисувани ангели.

Гласът й проехтя в празната зала, когато проговори.

— И аз те обичам.

— Знаеш ли, това е страхотно — каза Ерик, пускайки палките. — Да имаме вампир в групата. Това е нещото, което ще ни изстреля на върха.

Кърк свали микрофона и завъртя очи. Ерик все говореше как групата щяла стигне върха, а досега не бяха постигнали нищо. Най-големият им успех беше концерт в „Китинг Фектъри“, на който бяха дошли само четирима души. И един от четиримата беше майката на Саймън.

— Не виждам как това ще ни изстреля на върха, щом не можем да кажем на никого, че е вампир.

— Жалко — рече Саймън. Той седеше на една от тонколоните до Клеъри, която пишеше съобщение на някого, вероятно на Джейс. — Така или иначе никой няма да ви повярва. Вижте ме — мога да излизам през деня — той вдигна ръце и посочи слънчевата светлина, влизаща през дупките на покрива на гаража на Ерик, където в момента репетираха.

— Трябва да изглеждаш по-правдоподобно — каза Мат, отмятайки яркочервената коса от очите си и поглеждайки Саймън. — Може би трябва да носиш фалшиви вампирски зъби.

— Той няма нужда от фалшиви зъби — възрази Клеъри раздразнено и вдигна поглед от телефона си. — Има си истински. Виждали сте ги.

Това беше вярно. Наложи се Саймън да покаже зъбите, когато съобщи новината на групата. Отначало помислиха, че си е ударил главата, или че е откачил. Когато обаче им показа зъбите, му повярваха. Ерик дори призна, че не е особено изненадан.

— Винаги съм знаел, че съществуват вампири, пич — беше казал той. — Защото, знаете, има хора, които сякаш никога не се променят, дори и да станат на сто години. Като Дейвид Бауи. Така е, защото са вампири.

Саймън обаче не им беше казал, че Клеъри и Изабел са ловци на сенки. Това не беше негова тайна. Не знаеха и че Мая е върколак. Мислеха, че тя и Изабел са две готини мацки, които незнайно как са се съгласили да излизат със Саймън. Отдаваха това на, както Кърк го беше нарекъл, „вампирския му сексапил“. На Саймън не му пукаше какво говореха, стига да не се изпуснеха пред Мая или Изабел, че излиза и с двете. Досега беше успял успешно да ги покани на два различни концерта, така че да не се засекат.

— Защо не покажеш зъбите си на сцената? — предложи Ерик. — Само веднъж, пич. Озъби се на публиката.

— Ако го направи, водачът на нюйоркския вампирски клан ще убие всички ви — каза Клеъри. — Знаете това, нали? — тя кимна с глава към Саймън. — Не мога да повярвам, че си им казал, че си вампир — добави тихо, така че само той да я чуе. — Те са идиоти, ако не си забелязал.

— Те са ми приятели — промърмори Саймън.

— Те са ти приятели и идиоти.

— Искам хората, които ме обичат, да знаят истината.

— А-а? — отвърна Клеъри не много мило. — Та кога смяташ да кажеш на майка ти?

Преди Саймън да успее да отговори, на вратата на гаража силно се почука; миг по-късно тя се плъзна нагоре и вътре нахлу още есенна светлина. Саймън примигна. Това беше по-скоро рефлекс, останал от дните му на човек. Сега очите му се нагаждаха към промяната в светлината за части от секундата.

На входа на гаража стоеше момче, държащо лист хартия в ръка, а слънцето осветяваше гърба му. То погледна несигурно към листа и после отново към групата.

— Здравейте. Търся групата „Опасно петно“.

— Вече сме „Раздвоен лемур“ — каза Ерик и пристъпи напред. — Кой ни търси?

— Аз съм Кайл — каза момчето и се пъхна под вратата на гаража. Изправи се, отметна кестенявата коса от очите си и подаде листа на Ерик. — Видях, че си търсите вокал.

— Леле! — каза Мат. — Бяхме разлепили обявата преди около година. Съвсем бях забравил за нея.

— Да — съгласи се Ерик. — Тогава правехме други неща. Сега вокалите са малко на заден план. Имаш ли опит?

Кайл (който беше много висок, но не върлинест, както Саймън забеляза) сви рамене.