Касандра Клеър - Град на паднали ангели

За негова изненада тя не изпищя, но ръката й се стрелна към устата.

— Саймън!

— Кръвта не е моя — каза бързо той. — Бях у Ерик и на Мат му потече кръв от носа…

— Не искам да слушам — в гласа й рядко се долавяше такава остра нотка. Напомни му за начина, по който говореше през последните месеци от болестта на баща му, притеснението в гласа й режеше като нож. — Не искам да слушам повече лъжи.

Саймън пусна ключовете на масичката до вратата.

— Мамо…

— Ти постоянно ме лъжеш. Изморих се.

— Не е вярно — каза той, но му прилоша, осъзнавайки, че беше вярно. — В момента в живота ми се случват много неща.

— Знам това — майка му се изправи на крака. Беше слаба жена, но сега изглеждаше направо кльощава, тъмната й коса беше със същия цвят, като неговата, но около лицето й падаха повече сиви кичури, отколкото помнеше. — Ела с мен, младежо. Веднага.

Объркан, Саймън я последва в малката яркожълта кухня. Майка му спря и посочи плота.

— Как ще обясниш това?

Устата на Саймън пресъхна. На плота, подобно на войници играчки, бяха подредени бутилките с кръв от малкия хладилник в гардероба му. Една беше празна до половината, другите бяха съвсем пълни, червената течност в тях проблясваше обвинително. Беше намерила и празни торбички с кръв, които той беше измил и внимателно натъпкал в пазарска чанта, която щеше да изхвърли в кофата за боклук. И те бяха пръснати по плота като гротескна украса.

— Първо помислих, че в бутилките има вино — каза Илейн Люис с разтреперан глас. — После намерих торбичките. Затова отворих една от бутилките. Това е кръв. Нали?

Саймън не каза нищо. Гласът му беше изчезнал.

— Напоследък се държиш много странно — продължи майка му. — Излизаш по всяко време, никога не ядеш, почти не спиш, имаш приятели, които не съм виждала, за които не съм чувала. Мислиш ли, че не разбирам кога ме лъжеш? Разбирам, Саймън. Предположих, че взимаш наркотици.

Саймън отново намери гласа си.

— И затова си претърсила стаята ми?

Майка му се изчерви.

— Трябваше! Мислех… мислех, че, ако намеря наркотици, бих могла да ти помогна, да те вкарам в някаква програма, но това? — махна с ръка към бутилките. — Дори не знам какво да мисля. Какво става, Саймън? Да не си влязъл в някаква секта?

Саймън поклати глава.

— Тогава ми кажи истината — продължи майка му, устните й трепереха. — Защото всички обяснения, за които се сещам, са ужасяващи и извратени. Саймън, моля те…

— Аз съм вампир. — Не знаеше как можа да го каже или дори защо. Но го каза. Думите увиснаха във въздуха между тях като отровен газ.

Коленете на майка му се огънаха и тя се отпусна на кухненския стол.

— Какво каза?

— Аз съм вампир — повтори Саймън. — Такъв съм вече от два месеца. Съжалявам, че не ти казах досега. Не знаех как.

Лицето на Илейн Люис беше бяло като тебешир.

— Вампири не съществуват, Саймън.

— Напротив, съществуват. Виж, не съм искал да ставам вампир. Бях нападнат. Нямах избор. Бих се променил, ако можех. — Той се напрегна да си спомни брошурата, която Клеъри му беше дала толкова отдавна, за това как да признаеш истината на родителите си. Тогава аналогията изглеждаше абсурдна, сега вече не.

— Мислиш, че си вампир — сковано рече майка му. — Мислиш, че пиеш кръв.

— Аз наистина пия кръв — каза Саймън. — Пия животинска кръв.

— Но ти си вегетарианец — майка му едва сдържаше сълзите си.

— Бях. Вече не съм. Не мога. Храня се с кръв — гърлото на Саймън се стегна. — Никога не съм наранявал хора. Никога не съм пил кръв от човек. Все още съм същият. Все още съм аз.

Майка му се опитваше да се овладее.

— Новите ти приятели… те също ли са вампири?

Саймън се замисли за Изабел, Мая, Джейс. Не можеше да й обясни за ловците на сенки и върколаците. Щеше да й дойде много.

— Не. Но… знаят какъв съм.

— Те… те ти дават наркотици, нали? Карат те да взимаш нещо? Нещо, от което да халюцинираш? — май не беше чула отговора му.

— Не. Мамо, това е истината.

— Не е — прошепна тя. — Ти мислиш, че е. О, Боже! Саймън, толкова съжалявам. Трябваше да забележа. Ще ти помогнем. Ще намерим някого. Лекар. Каквото и да струва…

— Не мога да отида на лекар, мамо.

— Можеш. Трябва да те закараме някъде. В болница, може би…

Саймън протегна ръка към нея.

— Провери пулса ми.

Тя го погледна озадачено.

— Какво?

— Пулсът ми. Провери го. Ако имам пулс, ще дойда в болницата с теб. Ако нямам, ще трябва да ми повярваш.

Тя избърса сълзите от очите си, бавно протегна ръка и пое китката му. След като дълго се беше грижила за болния баща на Саймън, знаеше как се проверява пулс не по-зле от една сестра. Притисна показалеца си от вътрешната страна на китката му и зачака.