Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Сигурен съм — каза и замахна с камата. Острието разкъса плътта й, сякаш беше от хартия, устните й се отвориха, сякаш за да каже „О!“. Кръв се процеди по бялата й риза и той си помисли: „Мили Боже, не отново!“

Събуждането от кошмара беше като падане през стъклена витрина. Сякаш остри парчета стъкло се забиха в него, когато дойде на себе си и седна задъхан. Претърколи се от леглото, сякаш инстинктивно се опитваше да избяга, и падна на каменния под на ръце и колене. Студен въздух нахлу през отворения прозорец и го накара да потръпне, но отпъди последните остатъци от съня.

Втренчи се в ръцете си. По тях нямаше кръв. Леглото представляваше истински хаос — чаршафите и одеялата се бяха омотали в заплетена топка, докато се беше въртял и мятал. Кутията с нещата на баща му обаче още стоеше на нощното шкафче, където я беше оставил, преди да заспи.

Първите няколко пъти, когато сънува кошмара, беше повръщал. Сега внимаваше да не яде нищо, часове преди да легне да спи и тялото му си отмъщаваше, като се разтърсваше от спазми и треска. Усети нов спазъм и се сви на топка; задъхваше се и кашляше, докато не отмина.

Когато всичко свърши, притисна чело към студения каменен под. Пот охлаждаше тялото му, тениската му беше полепнала по него и той се зачуди дали в крайна сметка сънищата нямаше да го убият. Беше опитал всичко, за да ги спре — приспивателни, отвари, руни за сън и руни за спокойствие, лечебни руни. Нищо не помагаше. Кошмарите се промъкваха като отрова в съзнанието му и нямаше как да ги спре.

Дори когато беше буден, му беше трудно да погледне Клеъри. Тя сякаш виждаше вътре в него, както никой друг досега, и той само можеше да си представи какво щеше да си помисли, ако знаеше за съня му. Завъртя се настрани и впери поглед в кутията на нощното шкафче, лунната светлина се отразяваше в нея. Спомни си за Валънтайн. Валънтайн, който беше измъчвал и затворил единствената жена, която някога бе обичал; който беше научил сина си (и двамата си сина), че любовта унищожава.

Умът му се мяташе бясно, когато започна да си повтаря думите отново и отново. Бяха се превърнали в нещо като мантра и, като такава, думите бяха загубили индивидуалното си значение.

„Аз не съм като Валънтайн. Не искам да съм като него. Няма да съм като него. Няма.“

Той видя Себастиан (по-точно Джонатан), неговият така наречен „брат“, да му се усмихва през разрошената си сребристобяла коса, а в черните му очи да проблясва безмилостен триумф. Видя и как собственият му нож със сила пронизва Джонатан и тялото му пада към реката по-долу, как кръвта му се стича по бурените и тревата край брега.

„Аз не съм Валънтайн“.

Не съжаляваше, че е убил Джонатан. Ако имаше възможност, пак би го направил.

„Не искам да съм като него.“

Не беше нормално да убиеш някого — да убиеш собствения си приемен брат — и да не съжаляваш.

„Няма да съм като него.“

Но баща му го беше научил, че да убиваш без жал, е добродетел, а човек никога не трябваше да забравя какво са го учили родителите. Колкото и да му се искаше да забрави.

„Няма да съм като него.“

Може би хората не можеха да се променят.

„Няма.“

„ТУК СЕ СЪХРАНЯВАТ КОПНЕЖИТЕ НА ВЕЛИКИ СЪРЦА И БЛАГОРОДНИ СТРЕМЛЕНИЯ, ИЗВИСЯВАЩИ СЕ НАД ХОДА НА ЖИВОТА, МАГИЧЕСКИ ДУМИ, НА КОИТО КРИЛАТИ ЧУДЕСА ДАДОХА ЖИВОТ, СЪХРАНЕНА МЪДРОСТ, КОЯТО НИКОГА НЕ УМИРА.“

Думите бяха гравирани над входа на Бруклинската обществена библиотека на площад „Гранд Арми Плаза“. Саймън седеше на стъпалата отпред и гледаше сградата. Надписите искряха в камъка с матови златисти отблясъци; всяка дума сякаш мигновено оживяваше, когато фаровете на минаващите коли я осветяваха.

Когато беше дете, библиотеката бе едно от любимите му места. Отстрани имаше отделен вход за деца и там години наред се срещаше с Клеъри всяка събота. Избираха си книги и се отправяха към ботаническата градина в съседство, където с часове четяха легнали на тревата, а шумът от уличното движение звучеше като постоянен фон в далечината.

Не беше много сигурен как се беше озовал тук. Бе избягал от дома си, колкото може по-бързо и после беше осъзнал, че няма къде да отиде. Не можеше да отиде у Клеъри, тя щеше да се ужаси от това, което беше сторил, и щеше да го накара да се върне и да оправи нещата. Ерик и момчетата нямаше да го разберат. Джейс не го харесваше, а и Саймън не можеше да влезе в Института, защото беше църква. Нефилимът живееше там, именно защото създания като Саймън не можеха да пристъпят вътре. Накрая осъзна на кого може да се обади, но тази мисъл беше толкова неприятна, че му трябваше доста време да събере сили, за да го направи.