Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Тогава, разбира се, Джейс се почувства още по-зле, защото явно предпочиташе Валънтайн пред истинския си баща. Що за човек го правеше това?

Почукване на вратата го откъсна от самообвиненията му. Изправи се и отиде да отвори. Очакваше Изабел да му поиска нещо назаем или да му се оплаче от нещо.

Но не беше Изабел. Беше Клеъри.

Не бе облечена както обикновено. Носеше къс спортен потник, разкопчана бяла риза с вързани краища, и къса пола — достатъчно къса, за да разкрие извивките на краката й до средата на бедрата. Червената й коса беше сплетена, а измъкнали се къдрици бяха залепнали по слепоочията й сякаш навън ръмеше. Когато го видя, се усмихна и вдигна вежди с цвят на мед, също като изящните мигли, ограждащи зелените й очи.

— Няма ли да ме поканиш?

Джейс погледна нагоре и надолу по коридора. Слава Богу, нямаше никого. Хвана Клеъри за ръката, дръпна я вътре и затвори след нея. После се облегна на вратата и каза:

— Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — тя изрита обувките си и седна на ръба на леглото. Полата й се вдигна, когато се подпря назад на ръцете си и още повече разголи бедрата й. Това не помогна на концентрацията на Джейс. — Липсваше ми. А мама и Люк спят. Няма да забележат, че ме няма.

— Не бива да си тук — думите излязоха от устата му почти като стенание. Не му харесваше, че ги изрече, но трябваше, макар и тя да не знаеше защо. А Джейс се надяваше тя никога да не разбере.

— Е, ако искаш да си тръгна, ще го направя — тя се изправи. Очите й бяха искрящо зелени. Пристъпи към него. — Но дойдох чак до тук. Можеш поне да ме целунеш за довиждане.

Джейс протегна ръка към нея, придърпа я и я целуна. Имаше неща, които човек просто трябваше да направи, дори и идеята да не беше добра. Клеъри се изви в ръцете му като нежна коприна. Той положи ръце върху косата й, прокара пръсти през нея и започна да разплита плитките, докато косата й не се разпиля свободно по раменете, както му харесваше. Спомни си, че му се беше приискало да направи това още първия път, когато я беше видял; тогава обаче беше помислил, че е луд. Тя беше обикновен човек, непозната, нямаше смисъл да я желае. А после, когато я целуна за първи път в оранжерията, това почти го беше побъркало. Бяха слезли долу и Саймън ги прекъсна. Никога през живота си не беше искал така силно да убие някого, както в онзи момент Саймън, макар да знаеше, че той не бе направил нищо лошо. Чувствата му обаче нямаха нищо общо с разума и когато си представи как тя го напуска заради Саймън, от мисълта му беше станало лошо и се беше уплашил много повече, отколкото от срещата, с който и да е демон.

А когато Валънтайн му беше казал, че са брат и сестра, Джейс беше разбрал, че има много по-лоши неща от това Клеъри да го напусне заради друг — като например да осъзнае, че начинът, по който я обича, е някак си космически греховен; че онова, което смяташе за най-чистото и невинно нещо в живота си, е било окончателно осквернено. Помнеше думите на баща си — когато ангелите падат, те падат в агония, защото са видели лицето на Бог и никога повече няма да го видят. Смяташе, че знае как се чувстват.

Това не го караше да я иска по-малко; само превръщаше желанието му в мъчение. Понякога сянката на това мъчение изникваше от спомените му, дори и когато я целуваше, както сега, и го караше да я притиска още по-силно. Тя издаде звук на изненада, но не се възпротиви, дори когато я вдигна и я отнесе в леглото.

Излегнаха се един до друг, събаряйки някои от писмата, а Джейс бутна кутията настрани, за да направи място. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Досега не бяха лягали заедно, не и така. Бяха прекарали една нощ в стаята й в Идрис, но почти не се бяха докосвали. Джослин много внимаваше да не прекарват нощта заедно. Джейс подозираше, че тя не го харесва особено, но не й се сърдеше. Едва ли сам щеше да се харесва, ако беше на нейно място.

— Обичам те — прошепна Клеъри. Беше свалила ризата му и пръстите й проследяваха белезите по гърба му и подобния на звезда знак на рамото му (той беше идентичен с нейния — спомен от ангела, чиято кръв бяха споделили). — Не искам никога да те загубя.

Джейс плъзна надолу ръка, за да развърже ризата й. Другата му ръка, притисната към матрака, докосна студения метал на бойната кама; сигурно беше изпаднала от кутията.

— Никога няма да ме загубиш.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Как може да си толкова сигурен?

Ръката му стисна камата. Лунната светлина, която се процеждаше през прозореца се отрази в острието, когато го вдигна.