Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Остана неподвижна за момент, загледана след него. Разбира се, можеше да извика асансьора, да слезе долу и да изчака Клейва във фоайето като всички останали. Щом на Джейс не му се говореше, значи не му се говореше. Не можеше да го накара насила. Ако Алек беше прав и той наказваше себе си, тя трябваше само да изчака да го преодолее.

Тя се обърна към асансьора… и спря. Тих пламък на гняв премина през нея и накара очите й да пламнат. Не, помисли си тя. Нямаше да му позволява подобно държание. Може да се отнасяше така с всички останали, но не и с нея. Дължеше й по-добро отношение. И двамата си го дължаха.

Тя се завъртя и тръгна към вратата. Глезенът още я болеше, но иратцето, което Алек беше нарисувал, вече действаше. По-голямата част от болката в тялото й се беше притъпила до пулсиране. Стигна до вратата и я отвори, излезе на терасата на покрива и потръпна, когато босите й крака докоснаха ледените плочи.

Веднага забеляза Джейс — той бе коленичил върху стъпалата на опръсканите с кръв и кристали сол плочи. Изправи се и се обърна, когато тя се приближи; нещо проблесна в ръката му.

Пръстенът на Моргенстърн.

Беше излязъл вятър и развяваше тъмнозлатната му коса около лицето му. Той веднага я отметна и каза:

— Спомних си, че това остана тук.

Гласът му прозвуча изненадващо нормален.

— Затова ли поиска да останеш тук? — попита Клеъри. — За да го потърсиш?

Той обърна ръка и пръстите му се затвориха около пръстена.

— Привързан съм към него. Глупаво е, знам.

— Можеше да кажеш и Алек щеше да остане…

— Мястото ми не е при вас — отсече той. — След онова, което направих, не заслужавам иратце или лечение, нито прегръдки или утеха… Нищо, от което приятелите ми ще решат, че имам нужда. Предпочитам да остана горе с него — той посочи с брадичка мястото, където неподвижното тяло на Себастиан лежеше в отворения ковчег върху каменния пиедестал. — И съм адски сигурен, че не заслужавам теб.

Клеъри кръстоса ръце пред гърдите си.

— А мислил ли си аз какво заслужавам? Че може би заслужавам възможност да поговорим за онова, което се случи?

Той се вгледа в нея. Бяха само на няколко крачки един от друг, но имаше чувството, че ги дели невъобразима пропаст.

— Не знам дори как можеш да ме погледнеш, камо ли да говориш с мен.

— Джейс — каза тя, — онова, което направи… Не беше ти.

Той се поколеба. Небето беше толкова черно, а осветените прозорци на близките небостъргачи толкова светли, че те сякаш стояха в центъра на мрежа от блестящи бижута.

— Ако не съм бил аз — рече той, — тогава защо си спомням всичко, което направих? Ако някой бъде обладан и излезе от хипнозата, той не помни какво е правил, докато демонът е бил в него. Но аз помня всичко. — Той рязко се завъртя и отиде до стената, опасваща градината. Клеъри го последва, благодарна, че се отдалечават от тялото на Себастиан, сега скрито от погледите им от ниските храсти.

— Джейс — извика тя. Той се обърна с гръб към стената и се облегна на нея. Зад него лампите на града осветяваха небето като демоничните кули на Аликанте. — Помниш, защото тя искаше ти да помниш — каза Клеъри, настигайки го задъхано. — Направи го, за да те измъчва, както и за да накара Саймън да направи каквото тя иска. Тя държеше да гледаш как нараняваш любимите си хора.

— И аз гледах — отвърна той тихо. — Сякаш някаква част от мен стоеше отстрани, гледаше и ми крещеше да спра. Останалата част обаче беше напълно спокойна, сякаш правеше правилното нещо. Сякаш не можех да правя друго. Чудя се дали Валънтайн е възприемал по този начин делата си. Всичко изглеждаше толкова логично — той отмести поглед от нея. — Не издържам. Не трябва да си тук с мен. Трябва да си вървиш.

Вместо да си тръгне, Клеъри застана до него край стената. Беше обгърнала тялото си с ръце и трепереше. Накрая, той се обърна с неохота към нея и я погледна.

— Клеъри…

— Не ти решаваш къде да ходя, или кога — рече тя.

— Знам — гласът му беше дрезгав. — Винаги съм знаел, че си такава. Не знам само защо трябваше да се влюбя в по-голям инат и от мен.

Клеъри замълча за момент. Сърцето й се сви при думите „да се влюбя“.

— Всички онези неща, които ми каза на терасата в „Айрънуъркс“… — прошепна тя, — наистина ли ги мислиш?

Златните му очи се замъглиха.

— Кои неща?

„Че ме обичаш“, за малко да каже тя, но се замисли — той не беше казал точно това, нали? Не и точно тези думи. Беше го намекнал. А тя беше сигурна във факта, че двамата се обичат, както беше сигурна в собственото си име.