Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Клеъри би я познала и от по-голямо разстояние, само по начина, по който се движеше.

Клеъри се обърна към Джейс.

— Майка ми. Трябва да сляза долу. Не искам да се качи и да види… да види него — тя посочи с брадичка към ковчега на Себастиан.

Джейс отметна косата от лицето й.

— Не искам да те изпускам от поглед.

— Тогава ела с мен.

— Не. Някой трябва да остане тук — той пое ръката й, обърна я с дланта нагоре и пусна пръстена на Моргенстърн в нея — верижката се изля като течен метал. Закопчалката се беше огънала, когато тя скъса верижката, но той беше успял да я оправи. — Моля те, вземи го.

Очите й погледнаха надолу и после несигурно се върнаха върху лицето му.

— Иска ми се да разбирах какво означава пръстена за теб.

Той леко сви рамене.

— Носих го десет години. Част от мен е у него. Означава, че съм ти доверил миналото си и всички тайни, които то крие. А и… — той леко докосна една от гравираните звезди — „… любовта, която движи слънцето и всички други звезди.“ Мисля си, че звездата символизира това, а не „Моргенстърн“.

В отговор на думите му, тя сложи верижката на врата си и усети как пръстенът застана на обичайното си място, под ключицата й. Сякаш беше част от пъзел, намерила мястото си. За момент погледите им останаха преплетени в безмълвен разговор, донякъде по-наситен и от физическия им контакт. В този миг тя задържа образа му в съзнанието си, сякаш за да го запечата — разрошената златна коса, сенките, които миглите му хвърляха, пръстените по-тъмно златно в светлокехлибарените му очи.

— Сега се връщам — каза тя и стисна ръката му. — Пет минути.

— Върви — отвърна той дрезгаво и я пусна.

Клеъри се обърна и тръгна по пътеката. Още щом се отдели от него, отново й стана студено, и докато стигна до вратите на сградата, вече замръзваше. Спря, когато я отвори, и погледна назад, но Джейс беше само една сянка, на фона на светлините на Ню Йорк. „Любовта, която движи слънцето и всички други звезди“, помисли си тя и после, като ехо чу думите на Лилит. „Такава любов може да срине света или да го въздигне.“ Тръпка пробяга през нея, не само от студа. Тя потърси Джейс с поглед, но той беше изчезнал в сенките; обърна се и влезе вътре, вратата се плъзна и се затвори след нея.

Алек се беше качил горе да търси Джордан и Мая, а Саймън и Изабел бяха сами и седяха един до друг на зеления шезлонг във фоайето. Тя държеше магическата светлина на Алек и осветяваше помещението сякаш с призрачна светлина; висящият полилей хвърляше танцуващи сенки.

Изабел почти не беше проговорила, откакто брат й ги беше оставил заедно. Бе навела глава, тъмната й коса падаше напред и бе вперила поглед в ръцете си. Имаше деликатни длани с дълги пръсти, но и много мазоли, подобно на брат си. Саймън не го беше забелязал досега, но на дясната си ръка тя носеше сребърен пръстен. Изобразяваше пламъци и гравирана буква „Л“ в центъра. Той му напомни за пръстена със звездите, който Клеъри носеше около врата си.

— Това е семейният пръстен на Лайтууд — каза тя, забелязвайки погледа му. — Всяко семейство си има емблема. Нашата е огъня.

Подхожда ти, помисли си Саймън. Изи беше като огън в алена рокля и с рязката смяна на настроенията си. На покрива той си помисли, че ще го удуши, когато беше стиснала с ръце врата му, наричаше го с всякакви имена и се притискаше в него, сякаш никога нямаше да го пусне. Сега тя беше вперила поглед някъде в пространството, недосегаема като звезда. Беше много смущаващо.

„Ти толкова ги обичаш“, беше казала Камила, „твоите ловци на сенки. И соколът обича господаря си, а той го връзва и му слага качулка.“

— Онова, което каза… — рече той, спря за момент и загледа Изабел, която увиваше кичур коса около пръста си — Горе на покрива… Че не сте знаели, че Клеъри и Джейс липсват, и че сте дошли тук заради мен? Истина ли е?

Изабел вдигна поглед и прибра кичура зад ухото си.

— Разбира се — каза тя възмутено. — Когато разбрахме, че си си тръгнал от партито… А и от няколко дни си в опасност, и Камила избяга… — тя замълча. — Джордан все пак отговаря за теб. Беше се побъркал.

— Значи идеята да дойдете тук беше негова?

Изабел се обърна и го изгледа за един дълъг момент. Очите й бяха бездънни и тъмни.

— Аз забелязах, че те няма. Аз поисках да те намерим. Саймън прочисти гърлото си. Почувства се странно замаян.

— Но защо? Мислех, че сега ме мразиш.

Това не трябваше да го казва. Изабел поклати глава, тъмната й коса се разлетя и тя леко се дръпна от него.