Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— О, Саймън! Не бъди такъв глупак.

— Из… — той протегна ръка и неуверено докосна китката й. Тя не се дръпна, само го гледаше. — В Храма Камила ми каза нещо. Каза ми, че на ловците на сенки не им пука за долноземците и че само ги използват. Каза, че те никога не биха направили за мен онова, което аз бих направил за тях. Но ти го направи. Ти дойде за мен. Ти дойде за мен.

— Разбира се — каза тя приглушено. — Когато си помислих, че нещо може да ти се е случило…

Той се наведе към нея. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Отблясъците на полилея се отразяваха в черните й очи. Устните й бяха раздалечени и Саймън усети топлината на дъха й. За пръв път, откакто беше станал вампир, усети топлина и нещо като електрически заряд премина между тях.

— Изабел — каза той. Не „Из“, не „Изи“. — Може ли…

Асансьорът звънна, вратата се отвори и Алек, Мая и Джордан излязоха от него. Алек погледна подозрително Саймън и Изабел, когато те отскочиха един от друг, но преди да успее да каже нещо, двойната врата на фоайето се отвори широко и ловци на сенки нахлуха през нея. Саймън позна Кадир и Мерис, която веднага полетя през помещението към Изабел, хвана я за раменете и поиска да й разкаже какво се беше случило.

Саймън се изправи, дръпна се неловко встрани и почти беше съборен от Магнус, който тичаше през помещението към Алек. Той явно изобщо не видя Саймън. „Накрая след сто, двеста години, ще останем само ти и аз. Само ние ще сме живи“, беше му казал Магнус в Храма. Чувствайки се невъобразимо самотен сред тълпящите се ловци на сенки, Саймън притисна гръб към стената с напразната надежда, че ще остане незабелязан.

Алек вдигна поглед, точно когато Магнус стигна до него, хвана го и го дръпна към себе си. Пръстите му проследиха лицето на Алек, сякаш търсеше синини или наранявания; той мърмореше под носа си: „Как можа… да изчезнеш така и дори да не ми кажеш… Можех да помогна…“

— Престани — дръпна се Алек раздразнено.

Магнус се осъзна, гласът му прозвуча плачевно:

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да си тръгвам от партито. Трябваше да остана с теб. Камила я няма. Никой няма и най-малка представа къде е отишла, а тъй като вампирите не могат да бъдат проследени… — той сви рамене.

Алек отблъсна образа на Камила от съзнанието си — окована за тръбата, гледаща го с умоляващи зелени очи.

— Няма значение — каза той. — Тя не е важна. Знам, че просто искаше да помогнеш. Не ти се сърдя, че си тръгна от партито.

— Но ти беше ядосан — каза Магнус. — Знам, че беше. Затова и бях толкова притеснен. Да избягаш така и да се изложиш на опасност, само защото си ядосан на мен…

— Аз съм ловец на сенки — отвърна Алек. — Магнус, това ми е работата. Тук не става въпрос за теб. Следващия път се влюби в застрахователен агент или…

— Александър — каза Магнус, — няма да има следващ път. — Той наклони челото си към Алек, златнозелени очи, вперени в сини.

Сърцето на Алек ускори ритъма си.

— Как така? — каза той. — Ти ще живееш вечно. Това не се случва често.

— Знам, че така казах — отвърна Магнус. — Но, Александър…

— Не ме наричай така. Александър ме наричат родителите ми. Предполагам е много напредничаво да приемаш смъртността ми толкова фаталистично: всичко умира, дрън-дрън… Но как мислиш се чувствам аз? Нормалните двойки могат да се надяват… да се надяват, че ще остареят заедно, че ще живеят дълго и ще умрат в един и същи момент, но ние не можем. Дори не знам какво искаш ти.

Алек не беше сигурен какъв отговор да очаква… гняв или оправдание, или дори шега. Магнус обаче притихна и гласът му потрепери, когато каза:

— Алек… Алек, извинявай, ако съм оставил в теб впечатлението, че съм се примирил с твоята смъртност. Опитах се, мислех, че съм успял… Представях си, че имам поне още петдесет, шестдесет години с теб. Мислех, че тогава ще мога да те пусна. Но това си ти и аз осъзнах, че тогава няма да съм по-готов, отколкото съм сега — Магнус обхвана нежно с ръце лицето на Алек. — Изобщо не съм готов.

— И какво ще правим? — прошепна Алек.

Магнус сви рамене и се усмихна неочаквано; с рошавата си черна коса и блестящите си златнозелени очи, приличаше на пакостлив тийнейджър.

— Каквото правят всички — отвърна той. — Ти го каза. Ще се надяваме.

Алек и Магнус бяха започнали да се целуват в ъгъла на фоайето и Саймън вече не знаеше накъде да гледа. Не искаше да си помислят, че ги зяпа в този толкова интимен момент, но накъдето и да се обърнеше, срещаше блестящите очи на ловци на сенки. Въпреки че в банката беше на тяхна страна срещу Камила, никой не го гледаше особено дружелюбно. Едно беше Изабел да го приеме и да го обича, но ловците на сенки като цяло бяха съвсем различни. Той знаеше какво си мислят. По лицата им беше изписано „вампир“, „долноземец“, „враг“. Почувства облекчение, когато вратата отново се отвори и Джослин нахълта, все още облечена със синята рокля от партито. Люк беше само на няколко крачки зад нея.