Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Саймън! — извика тя, веднага щом го забеляза. Изтича към него и за негова изненада го прегърна силно, после го пусна. — Саймън, къде е Клеъри? Тя…

Саймън отвори уста, но звук не излезе. Как да обясни точно на Джослин какво се беше случило тази нощ? Джослин щеше да бъде ужасена от злото, причинено от Лилит — децата, които беше убила, кръвта, която беше проляла, само за да създаде още създания като мъртвия син на Джослин. Дори в момента тялото му лежеше в ковчег на покрива, където трябваше да са Клеъри и Джейс.

Нищо не мога да ти кажа, помисли си той. Не мога. Той погледна покрай нея към Люк, чиито сини очи го гледаха в очакване. Зад семейството на Клеъри той виждаше как ловците на сенки се тълпяха около Изабел, която вероятно им разказваше какво се беше случило тази вечер.

— Аз… — започна той безпомощно и тогава вратата на асансьора отново се отвори и от там излезе Клеъри. Обувките й ги нямаше, прекрасната й сатенена рокля се беше превърнала в окървавени дрипи, синини вече избледняваха по голите й ръце и крака. Тя обаче се усмихваше лъчезарно, беше по-щастлива, отколкото Саймън я беше виждал от седмици.

— Мамо! — възкликна тя и Джослин се хвърли към нея и я прегърна. Клеъри му се усмихна над рамото на майка си. Саймън огледа стаята. Алек и Магнус още бяха впити един в друг, а Мая и Джордан бяха изчезнали. Изабел беше обградена от ловци на сенки и Саймън чуваше възклицания на ужас и изненада от заобикалящата я група, докато тя разказваше историята. Той предположи, че някаква част от нея се радва на вниманието. Изабел наистина обичаше да е център на внимание, за каквото и да ставаше въпрос.

Усети една ръка на рамото си. Беше Люк.

— Ти добре ли си, Саймън?

Саймън вдигна поглед. Люк изглеждаше както винаги — стабилен, надежден. Нищо не издаваше, че партито по случай годежа му, е било прекъснато от трагичен спешен случай.

Бащата на Саймън беше починал толкова отдавна, че той почти не го помнеше. Ребека си спомняше някои подробности — че беше имал брада и че й е помагал да строи сложни кули от кубчета, но Саймън не помнеше нищо. Това беше едно от нещата, които смяташе, че са общи между него и Клеъри, че това ги свързва — и на двамата бащите бяха починали, и двамата бяха отгледани само от майките си.

Е, поне едно от тези неща се оказа вярно, помисли си Саймън. Макар и майка му да беше излизала по срещи, в живота му липсваше фигурата на бащата, освен в лицето на Люк. В това отношение, предположи Саймън, той и Клеъри си деляха Люк. А и глутницата на върколаците следваше Люк. За ерген, който никога не беше имал деца, ужасно много деца лежаха на ръцете на Люк, помисли си Саймън.

— Не знам — отговори честно Саймън, както мислеше, че би отговорил на истинския си баща. — Може би не.

Люк обърна Саймън с лице към себе си.

— Целият си в кръв — каза той. — Предполагам не е твоята, защото… — той посочи към Знака на Каин на челото му. — Но… — гласът му стана нежен. — И покрит с кръв, и със Знака на Каин, ти пак си Саймън. Кажи ми какво се случи.

— Кръвта не е моя, прав си — каза дрезгаво Саймън. — Дълга история. — Той наведе назад глава и погледна Люк. Преди постоянно се питаше дали един ден ще стане достатъчно висок, за да погледне Люк (да не говорим за Джейс) право в очите. Сега обаче това беше невъзможно. — Люк, възможно ли е да направиш нещо ужасно лошо, макар и да не си искал, и никога да не можеш да го преглътнеш? Никой да не може да ти прости?

Люк го изгледа продължително. После каза:

— Помисли си за някого, когото обичаш, Саймън. Когото наистина обичаш. Има ли нещо, което той може да направи и да те накара да спреш да го обичаш?

Образи преминаха през съзнанието на Саймън като страници на книга: Клеъри, усмихваща му се над рамото си; сестра му, гъделичкаща го, когато беше малък; майка му, заспала на дивана с метнато на рамената й одеяло; Изи…

Той припряно прекъсна нишката на мислите си. Клеъри не беше направила нищо толкова ужасно, че да трябва да й прощава; никой от хората, които си беше представил, не беше правил такова нещо. Замисли се как Клеъри прости на майка си, че е изтрила спомените й. Замисли се за онова, което Джейс беше направил на покрива, и как изглеждаше след това. Беше го направил не по своя воля, но въпреки това Саймън се съмняваше, че Джейс щеше да си прости някога. И после се замисли за Джордан — как не можеше да се примири с онова, което беше причинил на Мая, и как беше продължил напред въпреки всичко; беше станал претор лупус и живееше, за да помага на другите.