Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Но Лилит беше мъртва. Всичко свърши. Опита се да прибере камата в колана си, но ръката му не искаше да се подчини на командата на съзнанието му. Той усети пареща топлина в гърдите си, надигаща се болка. Погледна надолу и забеляза, че кървавата линия, която разцепваше знака на Лилит по средата, там, където Клеъри го беше порязала с камата, беше заздравяла. Знакът блестеше в червено на гърдите му.

Джейс престана да се опитва да прибере камата в колана си. Кокалчетата му побеляха, когато ръката му стисна дръжката, китката му се завъртя, отчаяно опитвайки се да обърне острието към себе си. Сърцето му биеше лудо. По него нямаше иратце. Как раната беше заздравяла толкова бързо? Ако само можеше да я отвори отново, да обезобрази знака, макар и временно…

Но ръката не му се подчиняваше. Тя остана неподвижна до тялото му, а той целия се завъртя, против волята си, с лице към пиедестала и тялото на Себастиан.

Ковчегът беше започнал да излъчва мътна зеленикава светлина — почти като магическата, но имаше нещо болезнено, нещо, което пронизваше очите. Джейс се опита да отстъпи, но краката му не помръднаха. Ледена пот се стичаше по гърба му. Един глас прошепна в главата му:

Ела тук.

Беше гласът на Себастиан.

Нима си мислеше, че си свободен, само защото Лилит вече я няма? Ухапването на вампира ме събуди. Сега нейната кръв във вените ми ти заповядва.

Ела тук.

Джейс се опита да забие пети в земята, но тялото му го предаде и го понесе напред, въпреки че съзнанието му се съпротивляваше. Опита се да тръгне назад, но краката му вървяха напред по пътеката, към ковчега. Нарисуваният кръг проблесна в зелено, когато пресече линията и ковчегът сякаш отговори с изумрудено проблясване. И после Джейс стоеше над него и гледаше надолу.

Джейс силно захапа устната си с надеждата болката да го извади от полусънното състояние, в което беше изпаднал. Не се получи. Усети вкуса на собствената си кръв и погледна Себастиан, който плуваше като удавник във водата. „Сега очите му са перли.“ Косата му беше като безцветно водорасло, затворените му клепачи бяха сини. Устата му беше копие на студената, стисната уста на баща му. Сякаш гледаше младия Валънтайн.

С неохота, категорично против волята му, ръцете на Джейс започнаха да се вдигат. Лявата му ръка постави острието на камата върху вътрешната част на дясната му китка, където пулсираха сини вени.

Думи излязоха от собствените му устни. Той ги чуваше, сякаш долитаха от огромно разстояние. Не бяха на език, който познаваше или разбираше, но знаеше какво означават — ритуална молитва. Съзнанието му крещеше на тялото да спре, но това нямаше никакво значение. Лявата му ръка натисна ножа. Острието направи чист, плитък разрез на дясната му китка, която прокърви почти незабавно. Той се опита да я дръпне, да отпусне ръка, но тя сякаш беше зазидана в цимент. Докато гледаше ужасено, първата капка кръв се разби върху лицето на Себастиан.

Очите на Себастиан се отвориха. Те бяха черни, по-черни от очите на Валънтайн, черни като очите на демона, който се беше нарекъл негова майка. Те се впериха в Джейс като големи тъмни огледала. В тях Джейс виждаше отразено собственото си лице, изкривено и неузнаваемо, устните му изричаха ритуалните думи, бълваха безсмислени фрази като река от черна вода.

Сега кръвта течеше по-свободно и мътната течност в ковчега ставаше тъмночервена. Себастиан помръдна. Кървавата вода се разплиска, когато той седна, черните му очи останаха вперени в Джейс.

Втората част от ритуала, проговори гласа му в главата на Джейс. Почти приключихме.

Вода течеше от Себастиан като сълзи. Бледата му коса, сплъстена на челото, изглеждаше абсолютно безцветна. Той вдигна едната си ръка и я протегна, и Джейс, въпреки викът в главата си, му подаде камата с острието напред. Себастиан плъзна ръка по дължината на студеното острие. Кръв бликна от разреза на дланта му. Той блъсна камата настрани и пое ръката на Джейс, стисвайки я в своята.

Това беше последното, което Джейс беше очаквал. Не можеше да се дръпне. Усети всеки от студените пръсти на Себастиан, когато хвана ръката му и почувства как кървящите рани се притиснаха една в друга. Сякаш го стискаше студена метална ръка. Тръпка премина през Джейс, после още една, силен физически трепет, толкова болезнен, сякаш тялото му се обърна отвътре навън. Той се опита да извика…

И викът замря в гърлото му. Погледна ръката си и ръката на Себастиан, стиснати заедно.

Кръв течеше през пръстите им и по китките им в изящни линии, образувайки червена дантела. Кръвта блестеше на студената електрическа светлина на града. Стичаше се не като течност, а като движещи се червени кабели и обвиваше ръцете им с ален обръч.