Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Тя беше останала насаме с Джейс.

Стаята беше осеяна с тела — купчини тела в сиви анцузи с качулки, проснати, лежащи, свити покрай стените. Мая стоеше до прозореца и дишаше тежко, гледайки невярващо сцената пред очите й. Беше участвала в битката при Брослин в Идрис и си мислеше, че това е най-лошото нещо, което някога можеше да види. Това тук обаче някак си се оказа по-лошо. Кръвта, която изтичаше от мъртвите сектанти, не беше демонска кръв, а човешка. И бебетата… Те лежаха тихи и мъртви в кошниците, а малките им ръце и нокти бяха повити, сякаш бяха кукли…

Тя сведе поглед към ръцете си. Ноктите й още бяха извадени, оцапани целите с кръв. Тя ги прибра и кръвта се стече по дланите и китките й. Краката й бяха боси и окървавени, по едното й голо рамо имаше дълга рана, от която се процеждаше кръв, макар вече да беше започнала да заздравява. Въпреки че ликантропията предполагаше бързо изцеление, тя знаеше, че утре щеше да се събуди цялата в синини. При върколаците синините минаваха за не повече от ден. Тя си спомни как, когато беше човек, брат й Даниел се беше научил да я бие така, че да не остават синини.

— Мая — Джордан влезе през една от недовършените врати, мушвайки се под няколко висящи кабела. Той се изправи и тръгна към нея, проправяйки си път между телата. — Добре ли си?

Притесненото му изражение накара стомахът й да се обърне.

— Къде са Изабел и Алек?

Той поклати глава. Имаше много по-малко видими наранявания от нея. Дебелото му кожено яке го беше защитило, както и дънките и ботушите му. По бузата му имаше дълга драскотина, кръв се виждаше по светлокестенявата му коса и по острието на ножа, който държеше.

— Претърсих целия етаж. Не ги видях. Има още две тела в другите стаи. Те може би…

Нощта заблестя като серафимска кама. Прозорците станаха бели и ярката светлина огря стаята. За миг Мая си помисли, че целият свят е избухнал в пламъци и Джордан, тръгнал към нея през светлината, сякаш почти изчезна, бяло върху бяло, в искрящото сребърно поле. Тя чу собствения си писък — тръгна слепешком назад като удари главата си в стъклото на прозореца. Вдигна ръце да закрие очите си…

И светлината изчезна. Мая отпусна ръце, светът около нея се завъртя. Тя опипа наоколо и усети Джордан. Обви ръце около него и го прегърна, както някога, когато я взимаше от дома й; после той я залюляваше в ръце и разрошваше къдриците й с пръсти.

Тогава Джордан беше по-слаб, с по-тънки рамене. Сега мускули обвиваха костите му и тя имаше чувството, че прегръща нещо много твърдо — гранитен стълб сред пясъчна буря в пустинята. Впи се в него и чу туптенето на сърцето му, когато дланите му погалиха косата й — нежна, утешителна милувка, толкова успокояваща и… позната.

— Мая… Всичко е наред…

Тя вдигна глава и притисна устни към неговите. Той се беше променил много, но целувката беше съвсем същата, устните му бяха меки, както преди. За миг той замръзна от изненада, но после я притисна към себе си, ръцете му описваха бавни кръгове по голия й гръб. Тя си спомни първия път, когато я беше целунал. Беше му подала обиците си да ги сложи в жабката на колата и ръката му беше затреперила толкова силно, че ги беше изпуснал. После започна да се извинява и да се извинява, докато накрая тя го беше целунала, за да го накара да млъкне. Беше си помислила, че е най-милото момче, което познава.

И после той беше ухапан и всичко се промени.

Тя се дръпна замаяно, дишайки тежко. Той веднага я пусна; гледаше я с отворена уста и омагьосани очи. През прозореца зад него тя виждаше града — едва ли не очакваше да види изравнена, бяла пустиня, — но всичко си беше съвсем същото. Нищо не се беше променило. Светлините на сградите от другата страна на улицата примигваха; чу слабия шум от уличното движение ниско долу.

— Трябва да вървим — каза тя. — Да потърсим другите.

— Мая — попита той, — защо ме целуна?

— Не знам — отвърна тя. — Дали да не слезем с асансьора?

— Мая…

— Не знам, Джордан — каза тя. — Не знам защо те целунах и не знам дали ще го направя отново, но знам, че ще откача от страх и притеснение за приятелите ми, и че искам да се махна от тук. Разбираш ли?

Той кимна. Изглеждаше сякаш иска да каже милион неща, но беше твърдо решен да замълчи и тя му беше благодарна за това. Той прокара ръка през рошавата си, побеляла от прах коса и кимна:

— Добре.

Тишина. Джейс все още се облягаше на вратата, само че сега беше притиснал чело в нея, затворил очи. Клеъри се зачуди дали изобщо знае, че е при него. Направи крачка напред, но преди да успее да каже нещо, той бутна вратата и излезе в градината.