Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Джейс погледна Саймън.

— Вземи я на ръце — рече той. — Както ти казах.

Този път Саймън не изчака знак от Клеъри; той плъзна една ръка под колената й и другата под раменете й, и я вдигна. Тя обви ръце около врата му и го стисна здраво. Джейс тръгна към вратата, която водеше към сградата. Саймън го последва, носейки Клеъри внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан. Тя почти беше забравила колко е силен, откакто стана вампир. Вече не миришеше на себе си, помисли си тя с копнеж — нямаше го Саймън, от който се носеше аромат на сапун, евтин афтършейв (който всъщност не му беше необходим) и любимите му дъвки с канела. Косата му все още миришеше на неговия шампоан, но иначе тялото му не излъчваше никаква миризма и кожата му, на местата, на които я докосваше, беше студена. Тя стисна ръце около врата му, желаейки тялото му да беше топло. Върховете на пръстите й бяха посинели и цялата бе изтръпнала.

Пред тях Джейс бутна с рамене двойната стъклена врата и я отвори. Влязоха вътре и там за щастие беше малко по-топло. Странно, помисли си Клеъри, да те държи някой, чиито гърди не се вдигат и спускат от дишането. Необичайна светлина все още обгръщаше Саймън, като спомен за жестоката светкавица, която се стовари върху покрива и унищожи Лилит. Искаше й се да го попита как се чувства, но мълчанието на Джейс беше толкова категорично, че тя се страхуваше да го наруши.

Джейс протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но преди да го докосне, вратата се отвори сякаш от само себе си и се появи Изабел, сребърно-златният й камшик се виеше зад нея като опашка на комета. След нея вървеше Алек, опитвайки се да не изостава. Когато видя Джейс, Клеъри и Саймън, Изабел рязко спря и Алек едва не се блъсна в нея. При други обстоятелства щеше да е почти комично.

— Но… — задъха се Изабел. Беше наранена и окървавена, красивата й червена рокля беше скъсана при колената, черната й коса се беше разпуснала от кока и по някои кичури се виждаше кръв. Алек изглеждаше съвсем малко по-добре — единият му ръкав беше съдран отстрани, макар че кожата под скъсаното изглежда не беше засегната. — Какво правите тук?

И Джейс, и Клеъри, и Саймън се втренчиха в нея невиждащо, прекалено шокирани, за да отговорят. Накрая Джейс каза сухо:

— Ние можем да ви зададем същия въпрос.

— Аз не… Мислехме, че ти и Клеъри сте на партито — каза Изабел. Клеъри никога не беше виждала Изабел толкова объркана. — Търсехме Саймън.

Клеъри усети как гърдите на Саймън се надигнаха — запазен човешки импулс.

— Така ли?

Изабел се изчерви.

— Аз…

— Джейс? — гласът на Алек беше настойчив. Беше изгледал изумено Клеъри и Саймън, но после вниманието му се насочи — както винаги — към Джейс. Вече може и да не беше влюбен в него, ако изобщо някога е бил влюбен, но те още бяха парабатаи и в съзнанието му мисълта за Джейс винаги беше на първо място по време на битка. — Какво правиш тук? И, в името на Ангела, какво е станало с вас?

Джейс впери поглед в Алек, сякаш го виждаше за пръв път. Приличаше на човек, попаднал в кошмар, който оглежда новата обстановка не защото е изненадан, или защото му харесва, а за да се подготви за новите ужаси, които могат да последват.

— Стили — каза рязко той накрая. — Имате ли стили?

Алек протегна ръка към колана си, изглеждаше объркан.

— Разбира се — той подаде стилито на Джейс — Ако искаш иратце…

— Не за мен — отвърна Джейс със същия рязък тон. — За нея — той посочи Клеъри. — Тя се нуждае повече от мен — очите му срещнаха тези на Алек: златно и синьо. — Моля те, Алек — продължи той и гласът му изведнъж стана тих и нежен. — Помогни й заради мен.

Джейс се обърна и тръгна към далечната част на помещението, където бяха стъклените врати. Застана там и се загледа — в градината навън или в собственото си отражение, Клеъри не можеше да каже.

Алек задържа погледа си върху Джейс за момент, после тръгна към Клеъри и Саймън със стили в ръка. Посочи на Саймън да пусне Клеъри на пода и той го направи много внимателно, като подпря гърба й на стената. После отстъпи, когато Алек коленичи пред нея. Клеъри видя обърканото изражение на Алек и изненадата му, когато забеляза колко сериозни са раните по ръката и стомаха й.

— Кой ти го причини?

— Аз… — Клеъри погледна безпомощно Джейс, който все още стоеше с гръб към тях. Тя виждаше отражението му в стъклените врати, лицето му беше бяло петно, потъмняло тук и там от нараняванията му. Предната част на ризата му беше почервеняла от кръв. — Трудно е за обяснение.