Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Лилит изръмжа.

— Лъжеш.

Джейс отново пристъпи назад. Още няколко крачки и щеше да стигне до ниската стена на ръба на сградата. Джейс можеше да понесе много, знаеше Саймън, но падане от четирийсететажна сграда щеше да е прекалено дори за него.

— Забравяш — каза Лилит, — че аз бях там, ловецо на сенки. Видях как умря. Видях как Валънтайн плака над тялото ти. После видях как Ангела попита Клариса какво иска, какво иска повече от всичко друго на този свят и тя каза, че иска теб. Нима мислите, че вие единствени в света можете да върнете любимия си от мъртвите и това да няма последствия? Точно това си мислехте, нали? И двамата! Глупаци. — Лилит се изплю. — Вие се обичате, всички го виждат в очите ви. Такава любов може да опожари света или да го обвие със слава. Не, тя не би те оставила. Не и ако мисли, че си в опасност. — Лилит отметна глава, ръката й се изстреля напред, пръстите й се бяха превърнали в нокти. — Ето.

Чу се писък, един от храстите се разтвори и разкри Клеъри, която се криеше в него. Ритайки и дърпайки се, тя пропълзя напред, пръстите й драскаха земята, търсейки напразно нещо, за което да се хване. Дланите й оставяха кървави следи по плочките.

— Не! — Джейс тръгна напред, но замръзна, когато Клеъри подскочи във въздуха и остана да виси там, люлеейки се пред Лилит. Беше боса, сатенената й рокля — сега толкова разкъсана и мръсна, че изглеждаше по-скоро червено-черна, отколкото бяла — се увиваше около нея, а една от презрамките й беше скъсана и висеше. Косата й се бе изплъзнала от блестящите гребени и се бе разпиляла по раменете й. Зелените й очи гледаха Лилит с омраза.

— Кучка такава — каза тя.

Лицето на Джейс представляваше маска на ужаса. Той наистина беше вярвал, че Клеъри я няма, осъзна Саймън. Беше си мислил, че е в безопасност. Лилит обаче беше права. Сега тя ликуваше, очите змии затанцуваха, когато раздвижи ръцете си, подобно на кукловод, и Клеъри се завъртя и изстена във въздуха. Лилит щракна с пръсти и нещо като сребърен камшик удари тялото на Клеъри, разряза роклята и кожата под нея. Клеъри изпищя и притисна ръце към раната, а кръвта й закапа по плочките като ален дъжд.

— Клеъри! — Джейс се завъртя към Лилит. — Добре — каза той. Сега беше блед, храбростта му се беше изпарила, кокалчетата на стиснатите му в юмруци ръце побеляха. — Добре. Пусни я и ще направя каквото искаш, Саймън също. Ще ти позволим да…

— Ще ми позволите?! — чертите на Лилит се промениха. Змиите се заизвиваха от очните кухини, бялата й кожа бе прекалено опъната и искряща, устата й бе прекалено голяма. Носът й почти бе изчезнал. — Вие нямате избор. Освен това ми писна от вас. От всички ви. Може би, ако бяхте направили онова, което ви бях наредила, щях да ви пусна. Сега обаче никога няма да разберем това, нали?

Саймън се отблъсна от каменния пиедестал, залитна, но после застана стабилно. Започна да върви. Поставяше единия си крак пред другия, но сякаш за краката му бяха вързани огромни торби мокър пясък. Всеки път, когато кракът му докосваше земята, през тялото му преминаваше пронизваща болка. Той се съсредоточи и продължи стъпка след стъпка.

— Може и да не мога да убия теб — каза Лилит на Джейс, — но нея мога да измъчвам, отвъд всякакви граници, мога да я измъчвам, докато полудее и да те накарам да гледаш. Има и по-лоши неща от смъртта, ловецо на сенки.

Тя щракна отново с пръсти и сребърният камшик се спусна надолу, разрязвайки този път раменете на Клеъри и отваряйки дълбока рана. Клеъри не изкрещя, притисна ръце към устата си и се сви, сякаш за да се предпази от Лилит.

Джейс понечи да се хвърли към Лилит… и видя Саймън. Погледите им се срещнаха. За миг сякаш целият свят замря в очакване, всичко замръзна, не само Клеъри. Саймън погледна към Лилит, цялото й внимание беше насочено към Клеъри, беше замахнала с ръка и се готвеше да нанесе дори още по-зловещ удар. Лицето на Джейс беше побеляло от страдание, очите му потъмняха, когато срещнаха очите на Саймън… и той проумя… и разбра.

Джейс отстъпи.

Светът се разми около Саймън. Когато скочи напред, осъзна две неща. Първо — беше невъзможно и нямаше да стигне до Лилит навреме; ръката й вече беше замахнала напред, въздухът пред нея оживя от завихреното сребро. И второ — че досега така и не беше разбрал колко бързо могат да се движат вампирите. Усети как мускулите на краката и на гърба му се разкъсаха, как костите на стъпалата и глезените му се разпаднаха…

И вече беше там — между Лилит и Клеъри, точно когато жената демон стовари ръката си. Дълъг, остър като бръснач камшик го удари по лицето и гърдите; настъпи миг на шокираща болка и после сякаш светът около него се взриви и пръсна като искрящи конфети. И Саймън чу как Клеъри изкрещя, висок писък на шок и изненада преряза тъмнината.