Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Алек почувства вълна от гняв.

— Не искам да ставам вампир. Не и само и единствено заради смъртта. Не си прави труда да ми го предлагаш.

За съвсем кратък миг лицето й се изкриви. После се изглади веднага, възвърна контрола си, усмихна се леко и каза:

— Не това исках да ти предложа. А ако има и друг начин? Друг начин да останете заедно завинаги?

Алек преглътна. Почувства устата си суха като шкурка.

— Какъв? — попита той.

Камила вдигна ръце. Веригата издрънча.

— Освободи ме.

— Не. Първо ми кажи.

Тя поклати глава.

— Няма — изражението й беше твърдо като мрамор, както и гласът й. — Каза, че нямам какво да ти предложа. Обаче имам. И няма да пропилея шанса си.

Алек се поколеба. В главата му прозвуча тихия глас на Магнус. „Тя е майстор на намеците и манипулацията. Винаги е била такава.“

Но, Магнус, помисли си той, ти така и не ми каза. Така и не ме предупреди за това. Че един ден ще се събудя и ще осъзная, че отивам на място, където ти не можеш да дойдеш. Че сме съвсем различни. Че няма „докато смъртта ни раздели“ за онези, които никога не умират.

Той направи една крачка към Камила, после още една. Вдигна дясната си ръка и замахна със серафимската кама колкото може по-силно. Камата проряза веригите и китките й се разделиха — все още беше с белезниците, но можеше да движи ръце. Тя ги вдигна с доволно, триумфиращо изражение.

— Алек? — каза Изабел от вратата на стаята. Алек се обърна и я видя да стои там с камшика в ръка. Той беше изцапан с кръв, както ръцете й и копринената й рокля. — Какво правиш тук?

— Нищо. Аз… — Алек почувства срам и ужас и без да се замисли застана пред Камила, сякаш за да попречи на сестра си да я види.

— Всички са мъртви — каза Изабел мрачно. — Сектантите. Убихме и последния. Ела. Отиваме да потърсим Саймън — тя присви очи към Алек. — Добре ли си? Изглеждаш блед.

— Аз я освободих — изфъфли Алек. — Не трябваше. Просто…

— Кого си освободил? — Изабел пристъпи в стаята. Мъждивата светлина на града се отрази в роклята й и тя засия като дух. — Алек, за какво говориш?

Изражението й беше недоумяващо, объркано. Алек се обърна, проследи погледа й и видя… нищо. Тръбата още беше там, част от веригата лежеше до нея, по праха по пода имаше съвсем леки отпечатъци. Но Камила я нямаше.

Клеъри едва успя да вдигне ръце пред себе си преди адската хрътка да й се нахвърли — гюле от мускули, кости и горещ, вонящ дъх. Краката й поддадоха, тя си спомни как Джейс я беше учил да пада и да се защитава. Съветите му обаче на мига се изпариха от съзнанието й и тя удари земята с лакти; когато кожата й се разкъса, изпита агонизираща болка. Секунда по-късно хрътката беше върху нея, лапите й пристискаха гърдите на Клеъри, възлестата й опашката се мяташе напред-назад в гротескна имитация на веселие. На върха на опашката имаше бодлива топка, подобно на средновековен боздуган и от закръгления гръден кош на кучето излизаше дрезгаво ръмжене, толкова силно и високо, че Клеъри усети как костите й вибрират.

— Дръж я там! Разкъсай гърлото й, ако се опита да избяга — излая Лилит, когато втората хрътка скочи към Джейс. Той се бореше с нея, превърташе се отново и отново — кълбо от зъби, ръце и крака и зловещо мятаща се опашка. С болка Клеъри завъртя глава настрани и видя Лилит да върви към стъкления ковчег и Саймън, който още лежеше свит до него.

Себастиан плуваше в ковчега, неподвижен като удавник; млечният цвят на водата беше потъмнял, вероятно от кръвта му.

Хрътката я прикова към земята и изтрака с челюсти до ухото й. От звука вълна на ужас премина през нея, но страхът беше премесен с гняв. Гняв към Лилит и към нея самата. Тя беше ловец на сенки. Едно беше да се предаде пред Ненаситен демон, когато още не беше чувала за нефилимите. Сега обаче тя беше минала някакво обучение. Би трябвало да се справи по-добре.

„Всичко може да се превърне в оръжие“, беше й казал Джейс в парка. Тежестта на адската хрътка беше смазваща; Клеъри издаде звук, сякаш се задушава, и протегна ръце към гърлото си, уж за да си поеме въздух. Хрътката излая и изръмжа, оголвайки зъбите си; пръстите на Клеъри се сключиха около верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Тя я дръпна силно и верижката се скъса; после я запрати към лицето на кучето и го удари силно през очите. Хрътката се сви назад и зави от болка, а Клеъри се претърколи и застана на колене. Кучето се сви с окървавени очи и се приготви за скок. Верижката се беше изплъзнала от ръката й, а пръстенът се беше изтърколил. Когато кучето скочи, тя потърси с ръка верижката…