Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Ако, който и да е друг ловец на сенки беше на мястото на Джейс, помисли си Саймън, вече щеше да е мъртъв. Спомни си думите на Камила: „Човек не може да се бори с божественото“. Ловците на сенки бяха хора, въпреки кръвта на Ангела, а Лилит беше много повече от демон.

Внезапно Саймън усети болка. С изненада осъзна, че зъбите му най-накрая се бяха показали и бяха пробили долната му устна. Болката и вкуса на кръвта го стреснаха. Той започна да се изправя бавно на крака, без да изпуска Лилит от поглед. Но тя не обръщаше внимание на него и на това, което той правеше. Очите й бяха приковани върху Джейс. Ръмжейки отново, тя скочи към него. Саймън сякаш гледаше как нощни пеперуди се стрелкат напред-назад, докато наблюдаваше как двамата се бият на покрива. Въпреки вампирското си зрение, му беше трудно да следи движенията им — как прескачаха храстите, как се спускаха през алеите. Лилит притисна Джейс към ниската стена до един слънчев часовник, чиито цифри блестяха в златно. Джейс се движеше толкова бързо, че беше като размазано петно, светлината на Микаил фучеше около Лилит и тя сякаш беше обвита в мрежа от блестящи, почти невидими влакна. Всеки друг щеше да бъде нарязан на парчета за секунди. Лилит обаче се движеше като тъмна вода, като пушек. Сякаш изчезваше и се появяваше отново, и макар Джейс да не изглеждаше уморен, Саймън усещаше как той се изнервя.

Накрая се случи. Джейс замахна настървено със серафимската кама към Лилит… и тя я хвана във въздуха, ръката й се уви около острието. От дланта й закапа черна кръв, когато дръпна оръжието към себе си. Капките, когато падаха на земята, се превръщаха в обсидианови змии, които се плъзгаха в храстите.

Тя пое острието с двете си ръце и го вдигна. Кръв, приличаща на ивици катран, се стичаше по двете й бледи китки към лактите. Лилит оголи зъби и счупи острието на две — едната половина се разпадна на блестящ прах в ръцете й, а другата — дръжката и назъбената част от острието — припламна като полузадушен пламък от пепел.

Лилит се усмихна.

— Горкичкият Михаил — каза тя. — Винаги е бил толкова слаб!

Джейс се беше задъхал, ръцете му стояха стиснати в юмруци отстрани, от потта косата му беше залепнала за челото.

— Ти и твоето самохвалство! — каза той. — „Познавах ангел Михаил“, „Познавах Самаел“, „Ангел Гавраил ми правеше косата.“ Сякаш участваш в сериала „Аз съм в групата“, само че с библейски герои.

Джейс само се правеше на смел, помисли си Саймън, на смел и язвителен, защото вярваше, че Лилит ще го убие. Това беше начинът, по който той искаше да си отиде — без страх и с вдигната глава. Като воин. Като ловец на сенки. Предсмъртната му песен нямаше как да е друга — шеги и сарказъм, престорена арогантност и поглед, който казва: „Аз съм по-добър от теб“. Саймън не го беше осъзнал досега.

— Лилит — продължи Джейс, успявайки да изговори името й като проклятие. — Учил съм за теб в училище. Небесата са те прокълнали да бъдеш безплодна. Имала си хиляди бебета и всички са умрели. Нали така?

Лилит вдигна блестящото острие с безстрастно изражение.

— Внимавай, малки ловецо на сенки.

— Или какво? Или ще ме убиеш? — кръв се стичаше по лицето на Джейс от раната на бузата му; той не протегна ръка да я избърше. — Давай!

Не. Саймън се опита да направи крачка; коленете му се подкосиха и той падна, удряйки главата си в земята. Пое си дълбоко въздух. Не му трябваше кислород, но някак си дишането му помагаше, успокояваше го. Той се протегна, сграбчи ръба на каменния пиедестал и подпирайки се на него, се изправи. Тилът му пулсираше. Нямаше начин да успее навреме. Лилит трябваше само да замахне с назъбеното острие, което държеше…

Но тя не го направи. Гледаше Джейс, без да мърда. Изведнъж очите на Джейс проблеснаха и чертите му се отпуснаха.

— Не можеш да ме убиеш — каза той и гласът му се извиси. — Както вече каза, аз съм ти необходим. Аз съм единственото нещо, което задържа него — той посочи стъкления ковчег на Себастиан, — в този свят. Ако аз умра, и той ще умре. Нали така? — той направи крачка назад. — Бих могъл да скоча от покрива. Да се самоубия. Да сложа край.

За пръв път Лилит изглеждаше истински притеснена. Главата й се завъртя на едната, а после на другата страна, очите змии потръпнаха, сякаш се опитваха да уловят вятъра.

— Къде е тя? Къде е момичето?

Джейс избърса кръвта и потта от лицето си и се усмихна криво; устната му беше разцепена и кръв потече по брадичката му.

— Забрави за нея. Пратих я долу, докато се беше разсеяла. Няма я, далеч е от теб.