Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Искрящо острие проряза нощта на сантиметри от лицето на Клеъри и отдели главата на кучето от тялото му. То нададе един-единствен вой и изчезна, оставяйки след себе си петно от изгорено върху камъка и воня на демон във въздуха.

Появиха се ръце и изправиха нежно Клеъри на крака. Джейс. Беше затъкнал горящата серафимска кама в колана си и я беше хванал с две ръце, вперил поглед в нея. Невъзможно бе да опише или дори да нарисува този поглед — надежда, шок, любов, копнеж и гняв се четяха в изражението му. Ризата му беше разкъсана на няколко места и прогизнала с кръв; якето му го нямаше, а косата му беше мокра от пот. За миг двамата просто се гледаха, ръцете му болезнено я стискаха. После проговориха едновременно.

— Ти… — започна тя.

— Клеъри — все още стискайки ръцете й, той я отблъсна от себе си и от кръга към пътеката, която водеше към асансьорите — Върви! — каза задъхано той. — Махай се от тук, Клеъри.

— Джейс…

Той си пое разтреперано въздух.

— Моля те — рече и я пусна; извади серафимската кама от колана си и се обърна към кръга.

— Стани — изръмжа Лилит. — Стани!

Една ръка разтърси рамото на Саймън и изпрати вълна от ужасна болка през главата му. Той плуваше в тъмнина, но сега отвори очи и видя нощното небе, звездите и надвисналото над него бяло лице на Лилит. Очите й бяха изчезнали и на тяхно място имаше виещи се черни змии. Шокът от тази гледка беше достатъчен да изправи Саймън на крака.

Още щом стана обаче, му се повдигна и едва не падна отново на колене. Затвори очи, за да спре гаденето и чу Лилит да лае името му, после усети дланта й върху ръката си, и как го бутна напред. Той й позволи да го направи. Устата му беше пълна с отвратителния горчив вкус на кръвта на Себастиан, тя се разпростираше из вените му, а от това му се повдигаше и го караше да трепери до мозъка на костите си. Имаше чувството, че главата му тежи хиляда килограма и му се виеше свят на прииждащи и отдръпващи се вълни.

Изведнъж студеният допир на Лилит върху ръката му изчезна. Саймън отвори очи и видя, че стои над стъкления ковчег, точно както преди. Себастиан плуваше в тъмна, мътна течност, лицето му беше гладко, на шията му не се забелязваше пулс. Видя двете тъмни дупки отстрани на гърлото му, където го беше ухапал.

Дай му от кръвта си, прокънтя гласът на Лилит, не високо, а в главата му. Направи го сега.

Саймън вдигна замаяно поглед. Зрението му се замъгляваше. Той се напрегна да види Клеъри и Джейс през настъпващия мрак.

Използвай зъбите си, каза Лилит. Разкъсай китките си. Дай на Джонатан от кръвта си. Изцели го.

Саймън вдигна китката към устата си. „Изцели го.“ Да вдигнеш някого от мъртвите беше много повече от изцеление, помисли си той. Може би ръката на Себастиан щеше да порасне отново. Може би тя това искаше да каже. Той изчака зъбите му да се покажат, но това не стана. Беше му прекалено лошо, за да се храни, помисли си той и потисна шантавия импулс да се изсмее.

— Не мога — каза той, задъхвайки се. — Не мога да…

— Лилит! — гласът на Джейс проряза въздуха, Лилит се обърна и невярващо изсъска. Саймън бавно отпусна китката си, опитвайки се да фокусира погледа си. Той се съсредоточи върху светлината пред него и видя трепкащия пламък на серафимската кама, която Джейс държеше в лявата си ръка. Сега Саймън го виждаше добре — ясен образ сред тъмнината. Якето му го нямаше, беше мръсен, ризата му беше скъсана и черна от кръв, но очите му бяха ясни, непоколебими и съсредоточени. Вече не приличаше на зомби или на някой, излязъл от ужасяващ кошмар.

— Къде е тя? — попита Лилит, очите й змии се залюляха напред. — Къде е момичето?

Клеъри. Замъгленият поглед на Саймън претърси тъмнината около Джейс, но никъде не я видя. Зрението му започна да се прояснява. Видя размазаната по плочките кръв и парчета разкъсан сатен върху острите клони на един храст. Върху петната кръв имаше нещо като отпечатъци от лапи. Саймън усет как нещо стегна гърдите му. Бързо погледна обратно към Джейс. Джейс изглеждаше ядосан — дори много ядосан, — но не съсипан, както Саймън предполагаше, че ще изглежда, ако нещо се беше случило с Клеъри. Къде беше тя?

— Тя няма нищо общо с това — каза Джейс. — Казваш, че не мога да те убия, демоне. Аз пък твърдя, че мога. Да видим кой е прав.

Лилит започна да се движи толкова бързо, че заприлича на размазано петно. В един миг беше до Саймън, в следващия беше на стъпалото над Джейс. Замахна с ръка към него; той се наведе, извъртя се зад нея и разсече със серафимската кама рамото й. Тя изпищя и се нахвърли върху него, пръскайки кръв от раната си. Черният цвят на кръвта блещукаше като оникс. Тя събра ръце, сякаш за да смачка острието между тях. Дланите й се удариха с трясък, но Джейс вече го нямаше — беше на няколко крачки, а светлината на серафимската кама танцуваше във въздуха пред него като намигващо заядливо око.