Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Като убиваш ловци на сенки?

— Тя искаше кръвта им — каза Камила. — За бебетата. Инжектираше кръв на ловци на сенки и демонска кръв на майките и се опитваше да повтори онова, което Валънтайн беше направил на сина си. Обаче не се получи. Раждаха се изроди и умираха — тя улови отвратения му поглед и добави. — Отначало не знаех за какво й е кръвта. Може да не ме харесваш, но не си падам по убийства на невинни.

— Можеше да й откажеш — каза Алек. — Тя просто ти е предложила.

Камила се усмихна уморено.

— Ако искаш да живееш векове като мен — рече тя, — трябва да знаеш как да играеш. Да избираш правилните съюзници в подходящия момент. Да си не само със силните, а и с онези, за които вярваш, че могат да те направят по-силен. Знаех, че ако не се съглася да помогна на Лилит, тя ще ме убие. По природа демоните са недоверчиви и щеше да си помисли, че ще отида при Клейва и ще им издам плановете й, дори и да й бях обещала да мълча. Реших, че Лилит представлява по-голяма опасност за мен от вашия вид.

— А и не си имала нищо против да убиваш ловци на сенки.

— Те бяха членове на Кръга — каза Камила. — Бяха убивали от моя вид. И от твоя.

— А Саймън Люис? Защо се интересуваше от него?

— Всеки би искал Дневния вампир да е на негова страна — сви рамене Камила. — И знаех, че носи Знака на Каин. Един от вампирите на Рафаел все още ми е верен. Той ми даде тази информация. Малко долноземци знаят за Саймън и това го прави ценен съюзник.

— Това ли иска Лилит от него?

Камила ококори очи. Кожата й стана много бяла и под нея Алек забеляза как вените й потъмняха, структурата личеше ясно под белотата на лицето й, като напукан порцелан. Гладуващите вампири накрая полудяваха и губеха съзнание, ако дълго време не бяха пили кръв. Колкото по-стари бяха, толкова повече можеха да издържат, но Алек нямаше как да не се запита от колко време не се беше хранила.

— Какво искаш да кажеш?

— Очевидно е примамила Саймън да дойде тук — каза Алек. — Някъде в сградата са.

Камила впери поглед в него за момент, после се разсмя.

— Истинска ирония. Тя така и не го спомена пред мен и аз не й казах за него. А явно и двете сме преследвали една и съща цел. Ако тя го търси, то е заради кръвта му. Ритуалът, който извършва, със сигурност включва кръв. Неговата кръв, кръв на долноземец и ловец на сенки. Определено ще й е от голяма полза.

Алек почувства безпокойство.

— Но тя не може да го нарани. Знакът на Каин…

— Ще намери начин да заобиколи тази пречка — каза Камила. — Тя е Лилит, майка на магьосниците. Жива е от много време, Александър.

Алек се изправи на крака.

— Тогава по-добре да разбера с какво се е захванала.

Веригата на Камила издрънча, когато тя се опита да се изправи на колене.

— Чакай… Ти каза, че ще ме освободиш.

Алек се обърна и я изгледа.

— Не е вярно. Казах, че ще те предам на Клейва.

— Но ако ме оставиш тук, Лилит може да ме намери първа — тя отметна зацапаната си коса; лицето й се напрегна. — Александър, моля те. Умолявам те…

— Кой е Уил? — попита Алек. Думите излязоха рязко, неочаквано и за него, и той се ужаси.

— Уил? — за миг лицето й стана безизразно; после по него се появи разбиране и закачливост. — Чул си разговора ми с Магнус.

— Част от него — издиша бавно Алек. — Уил е мъртъв, нали? Магнус каза, че го е познавал много отдавна…

— Знам какво те тревожи, млади ловецо на сенки — гласът на Камила беше станал мелодичен и нежен. През прозорците зад нея Алек виждаше как проблясващите светлини на самолет, прелитащ над града. — Отначало си бил щастлив. Мислел си за момента, не за бъдещето. Сега си осъзнал истината. Ти ще остарееш и един ден ще умреш. Но не и Магнус. Той ще продължи да живее. Няма да остареете заедно. Ще се разделите.

Алек се замисли за хората в самолета високо в студения, леден въздух и как гледаха града, който им приличаше на поле от блестящи диаманти. Разбира се, самият той никога не беше летял със самолет. Само можеше да предположи как се чувстват: самотни, откъснати от света.

— Няма как да знаеш, че ще се разделим — каза той.

Тя се усмихна със съчувствие.

— Сега си красив — каза тя. — Но какъв ще си след двайсет години? След четирийсет? Петдесет? Ще обича ли сините ти очи, когато те помътнеят, когато нежната ти кожа се набразди? Когато ръцете ти се сбръчкат и отслабнат, когато косата ти побелее…

— Млъкни — Алек чу разтреперания си глас и се засрами. — Просто млъкни. Не искам да слушам.

— Не е нужно да става така — Камила се наведе към него, зелените й очи заблестяха. — А ако ти кажа, че не е нужно да остаряваш? Че не е нужно да умираш?