Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Саймън!

Лилит замръзна. Тя се втренчи в Саймън, после в Клеъри, която още се рееше във въздуха и после погледна собствената си, сега празна ръка. Пое си накъсано въздух.

— Седмократно — прошепна тя и рязко замлъкна, когато поразителен, заслепяващ блясък освети нощта. Замаяно Саймън се представи слънчев лъч, насочен през лупа, когато невероятен сноп светлина се спусна от небето и прониза Лилит. За един дълъг миг тя гореше с бял пламък в тъмнината, с отворена в безмълвен крясък уста. Косата й се вдигна — горящи влакна в тъмнината, и после изведнъж тя стана с цвят на бяло злато, заприлича на изваян във въздуха тънък стълб. И с ужасяваща красота се превърна в сол — хиляди кристалчета сол се посипаха в краката на Саймън.

И нея вече я нямаше.

Невъобразимото сияние, отпечатано от вътрешната страна на клепачите на Клеъри, избледня. Изненадващо продължителна тъмнина, която бавно отстъпи пред пулсираща светлина, изпълнена със сенки. Нещо твърдо и студено притискаше гърба й и цялото тяло я болеше. Чу шепот над себе си и остра болка прониза главата й. Някой я докосна нежно по гърлото и после ръката се дръпна. Тя си пое дълбоко въздух.

Цялото й тяло пулсираше. Отвори съвсем леко очи и се огледа, опитвайки се да не се движи много. Лежеше в градината на покрива, върху твърдите плочи, ръбовете на една, от които се бяха забили в гърба й. Клеъри беше паднала на земята, когато Лилит изчезна и сега беше цялата в рани и синини, обувките й ги нямаше, колената й кървяха, на местата, където Лилит я беше удряла с магическия камшик, роклята бе разкъсана и през дупките струеше кръв.

Саймън беше коленичил до нея с притеснено изражение на лицето. Знакът на Каин светеше слабо на челото му.

— Пулсът й е стабилен — каза той, — но все пак. Нали имате лечебни руни. Трябва да можеш да направиш нещо за нея.

— Не и без стили — гласът беше на Джейс; прозвуча тихо и напрегнато, изпълнен с потиснато страдание. Той беше коленичил от другата й страна срещу Саймън, лицето му бе в сянка. — Би ли я завел долу? Ако успеем да я закараме в Института…

— Искаш аз да я нося? — Саймън прозвуча изненадан; Клеъри не можеше да го вини.

— Съмнявам се, че ще ми позволи да я докосна — Джейс се изправи, сякаш не можеше да стои на едно място. — Ако можеш…

Гласът му се пречупи и той се обърна, втренчвайки се в мястото, където допреди миг беше стояла Лилит — гол камък, сега посребрен с разпилени кристали сол. Клеъри чу Саймън да въздиша — съвсем тихо — и той се наведе и протегна ръце към нея.

Тя отвори докрай очи и погледите им се срещнаха. Макар той да знаеше, че тя е в съзнание, забеляза Клеъри, и двамата не казаха нищо. Беше й трудно да го гледа — знакът на толкова познатото му лице блестеше като звезда над очите му. За миг те просто се гледаха един друг.

Когато беше нарисувала Знака, тя знаеше, че прави нещо голямо, нещо ужасяващо и колосално и че никой не може да предвиди последствията от това. Беше готова пак да го направи, за да спаси живота му. И все пак, когато застана там, когато Знакът заблестя подобно на бяла светкавица и превърна Лилит — Велик демон, стар колкото самото Човечество — в сол, тя си беше помислила: „Какво направих?“

— Добре съм — каза тя. Клеъри се надигна на лакти, които ужасно я боляха. В някакъв момент се беше приземила на тях и кожата им се беше смъкнала. — Мога да вървя.

При звука на гласа й, Джейс се обърна. Видът му я разтърси. Беше шокиращо наранен и окървавен, имаше дълга рана по дължината на бузата му, долната му устна беше подута, дузина окървавени дупки се виждаха по дрехите му. Тя не беше свикнала да го вижда толкова обезобразен, но, разбира се, той нямаше стили да излекува нея и не можеше да помогне и на себе си.

Лицето му беше абсолютно безизразно. Дори Клеъри, която можеше да чете по него като по страниците на книга, не успя да разчете нищо. Погледът му се плъзна надолу към гърлото й. Там тя още чувстваше пареща болка, а кръвта и се беше съсирила на мястото, където я беше порязал с ножа. Празнотата на погледа му се пропука и той отклони очи, преди тя да успее да долови промяната в изражението му.

Клеъри пренебрегна протегнатите за помощ ръце на Саймън и се опита да се изправи на крака. Изгаряща болка прониза глезена й и тя извика, после захапа устната си. Ловците на сенки не крещяха от болка. Те издържаха стоически, без да хленчат, напомни си тя.

— Глезенът ми — каза. — Мисля, че е изкълчен или счупен.