Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Джейс кимна. Якето му не беше закопчано; тя плъзна ръце под него и докосна леко гърба му. Беше зловещо тихо. Градът изглеждаше замръзнал като в ледена призма. Дори светлината, излъчваща се от сградите около тях, беше неподвижна и студена.

Той дишаше бавно, ритмично. Клеъри виждаше руната върху гърдите му през разкъсаната му риза. Тя сякаш пулсираше, когато той си поемаше въздух. Изглежда отвратително, залепена за него като пиявица, изсмукваща доброто у Джейс — помисли си тя.

Спомни си думите на Люк за това как можеш да унищожиш една руна. „Ако я деформираш достатъчно, можеш да отслабиш или да заличиш силата й. Понякога в битка врагът може да се опита да изгори или нареже кожата на ловец на сенки, за да го лиши от силата на руните му.“

Тя задържа очите си върху лицето на Джейс. Забрави какво се случва, помисли си тя. Забрави за Саймън, за ножа на гърлото ти. Това, което ще кажеш сега има по-голямо значение от всичко, което си изричала до този момент.

— Помниш ли какво ми каза в парка? — прошепна тя.

Той погледна надолу към нея изненадано.

— Какво?

— Когато ти казах, че не говоря италиански. Помня думите ти, значението на онзи цитат. Според теб означаваше, че любовта е най-голямата сила на земята. По-голяма от всичко друго.

Тънка линия се появи между веждите му.

— Аз не…

— Напротив — стъпвай внимателно, каза си тя, но не успя да се въздържи и не можа да скрие напрежението, което се появи в гласа й. — Помниш. Най-голямата сила, каза ти. По-голяма от тази на Рая или Ада. Трябва да е по-голяма и от силата на Лилит.

Нищо. Той се втренчи в нея, сякаш не я чуваше. Беше като да крещи в черен, празен тунел. Джейс, Джейс, Джейс! Знам, че си там!

— Има начин да ме защитиш и пак да направиш каквото тя иска. Това би било най-доброто, нали? — тя притисна тялото си към неговото и стомахът й се присви. Сякаш прегръщаше Джейс и все пак не беше той, изпълваше я и радост, и ужас едновременно. Усети как тялото му откликна на нейното, туптенето на сърцето му в ушите й, във вените й. Той не беше престанал да я желае, въпреки че Лилит беше замъглила съзнанието му. — Ще ти прошепна как — каза тя и прокара устни по врата му. Тя вдиша аромата му, познат като миризмата на собствената й кожа. — Слушай.

Клеъри вдигна лице и той се наведе към нея; ръката й се спусна надолу към кръста му и стисна дръжката на ножа в колана. Замахна с него нагоре, както той я беше учил по време на тренировките — балансира тежестта му в дланта си и разряза дъгообразно лявата страна на гърдите му. Джейс извика — по-скоро от изненада, отколкото от болка, предположи тя, — кръв бликна от раната и потече по кожата му, зацапвайки руната. Той притисна гърдите си с ръка, и когато те се оцветиха в червено впери поглед в нея. Очите му бяха големи, сякаш наистина го беше заболяло, сякаш наистина не вярваше, че го е предала.

Лилит извика и Клеъри се дръпна назад. Саймън вече не беше наведен над Себастиан; беше се изправил и гледаше Клеъри, притиснал с ръка устата си. Черна демонска кръв капеше от брадичката по бялата му риза. Очите му бяха широко отворени.

— Джейс! — гласът на Лилит се извиси от учудване. — Джейс, хвани я… Заповядвам ти…

Джейс не помръдна. Местеше поглед от Клеъри към Лилит, към окървавената си ръка и пак отначало. Саймън беше започнал да отстъпва; изведнъж рязко потръпна и спря, преви се на две и се свлече на колене. Лилит отмести поглед от Джейс и тръгна към Саймън с изкривено лице.

— Ставай! — изписка тя. — Изправи се на крака! Ти пи от неговата кръв. Сега му дай от твоята!

Саймън седна с усилие, после се отпусна на земята и повърна черна кръв. Клеъри си спомни как в Идрис беше казал, че кръвта на Себастиан е като отрова. Лилит се опита да го ритне, но залитна силно, сякаш невидима ръка я беше блъснала. Тя изпищя — без думи, само писък, като крясъкът на бухал. Звук на неподправена омраза и гняв.

Човешко създание не можеше да издаде такъв звук. Клеъри имаше чувството, че назъбено стъкло прорязва ушите й и извика:

— Остави Саймън на мира! Не му е добре. Не виждаш ли, че не му е добре?

Веднага съжали, че е проговорила. Лилит бавно се обърна, погледът й се плъзна към Джейс, студен и заповеднически.

— Казах ти, Джейс Херондейл — гласът й прокънтя. — Не позволявай на момичето да излезе от кръга. Отнеми оръжието й.

Клеъри беше забравила, че още държи ножа. Беше й толкова студено, че беше почти безчувствена, но движена от вълна изпепеляващ гняв към Лилит и всичко останало — ръката й хвърли ножа на земята. Той се плъзна по плочките и спря до краката на Джейс. Той се взря невиждащо в него.