Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Усети как дъхът и излезе със свистене. Обикновени пухкави ръчички, закръглени бебешки китки. Но пръстите му… вместо пръсти имаше нокти, черни като изгоряла кост и заострени в края. Тя неволно отстъпи назад.

— Какво? — Мая беше тръгнала към тях. Все още изглеждаше зле, но гласът й беше спокоен. Джордан вървеше след нея с ръце в джобовете. — Какво намерихте?

— В името на Ангела! — Алек стоеше до Изабел и гледаше надолу към кошницата. — Изи, имаш ли представа какво става тук?

Изабел бавно повтори онова, което Клеъри й беше казала в църква Талто.

— Някой експериментира с бебета. Опитва се да направи и други като Себастиан.

— Защо някой би искал друг като него? — гласът на Алек беше изпълнен с чиста омраза.

— Той беше бърз и силен — каза Изабел. Изпита почти физическа болка, когато изрече нещо хубаво за убиеца на брат си, за онзи, който се беше опитал да убие и нея. — Може би се опитва да създаде раса от супербойци или нещо такова.

— Не се е получило — очите на Мая бяха потъмнели от мъка.

Чу се шум, толкова тих, че едва-едва подразни слуха на Изабел. Главата й рязко се завъртя, а ръката й се стрелна към колана, където беше навит камшикът й. Нещо в тъмните сенки в края на стаята до вратата се раздвижи. Съвсем леко, но Изабел вече се беше откъснала от другите и бягаше към него. Втурна се в коридора, близо до асансьорите. Там имаше нещо — сянка, която беше излязла от тъмното и се движеше покрай стената. Изабел набра скорост и се хвърли напред, събаряйки сянката на пода.

Не беше дух. Докато падаха, Изабел с изненада чу типично човешко възклицание от сенчестата фигура. Двамата се проснаха заедно на земята и се претърколиха. Фигурата определено беше човешка — слаба и по-ниска от Изабел, и облечена със сив анцуг и маратонки. Остри лакти се изстреляха нагоре и се забиха в ключицата на Изабел. Коляно потъна в слънчевия й сплит. Тя издиша и се претърколи, търсейки камшика си. Докато го извади, фигурата вече беше на крака. Изабел се обърна по корем и замахна с камшика; краят му се уви около глезена на непознатия и се стегна. Тя дръпна камшика към себе си и събори фигурата.

После се изправи на крака и посегна със свободната си ръка към стилито си, което беше затъкнато отпред на роклята й. С бърз замах изрисува руната никс на лявата си ръка. Зрението й бързо се пригоди, цялото помещение сякаш се изпълни със светлина, когато руната за нощно виждане започна да действа. Сега вече виждаше по-ясно нападателя си. Слабата фигура със сив анцуг и сиви маратонки заотстъпва назад, докато гърба и се удари в стената. Качулката на анцуга падна и откри лицето й. Главата беше гладко обръсната, но чертите определено бяха женско, с остри скули и големи тъмни очи.

— Спри — каза Изабел и дръпна силно камшика. Жената извика от болка. — Не се опитвай да избягаш.

Жената изсъска през зъби.

— Червей. Неверница. Няма да ти кажа нищо.

Изабел пъхна стилито обратно в роклята си.

— Ако дръпна достатъчно силно камшика, ще среже крака ти — тя го дръпна леко, затегна го и се приближи, като застана пред жената и впи поглед в нея. — Онези бебета, какво се е случило с тях?

Жената се изкикоти.

— Те не бяха достатъчно силни. Слаба стока, прекалено слаба.

— Прекалено слаба за какво? — когато жената не отговори, Изабел изръмжа: — Или ми отговори, или ще загубиш крака си. Ти избираш. Не мисли, че няма да оставя кръвта ти да изтече на пода. Убийците на деца не заслужават милост.

Жената оголи зъби и изсъска като змия.

— Ако ме нараниш, тя ще те размаже.

— Коя… — Изабел млъкна, спомняйки си думите на Алек.

„Талто е другото име на Лилит. Може да се каже, че е демон богиня на мъртвите деца“. — Лилит. Ти почиташ Лилит. И си направила това… за нея?

— Изабел — беше Алек, вдигнал Сандалфон пред себе си. — Какво става? Мая и Джордан претърсват наоколо за още… деца, но изглежда всички са в голямата стая. Какво става тук?

— Този… човек — каза Изабел с отвращение, — е от църква Талто. Очевидно те боготворят Лилит. И са убили всички онези бебета заради нея.

— Не ги убихме — жената опита да се изправи. — Не ги убихме. Жертвахме ги. Тествахме ги и се оказаха слаби. Не е наша вината.

— Нека позная — каза Изабел. — Опитали сте да инжектирате демонска кръв на бременни. Но демонската кръв е токсична. Бебетата не са имали шанс. Родили са се деформирани и после са починали.

Жената изскимтя. Беше много тих звук, но Изабел видя как Алек присви очи. Той умееше по-добре да разчита реакциите на хората.