Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Тя прошепна:

— Тук има нещо.

Алек само кимна, Джордан отвори уста да каже нещо, но Мая силно го сръга с лакът. Изабел се плъзна покрай брат си и излезе на площадката пред асансьорите. Рубинът пулсираше и вибрираше в ръката й.

Зад нея Алек прошепна:

— Сандалфон — светлина се разля покрай Изабел и освети площадката. За разлика от другите етажи, които бяха видели, този изглеждаше поне отчасти завършен. Голи гранитни стени се издигаха около тях и подът беше облицован с гладки черни плочи. Коридор водеше в две посоки. В единия край имаше купчина строително оборудване и оплетени кабели. Другият свършваше със сводеста врата. Зад вратата ги подканваше тъмнина.

Изабел се обърна да види приятелите си. Алек беше прибрал магическата светлина и държеше горяща серафимска кама, която осветяваше асансьора като фенер. Джордан беше извадил голям, брутално изглеждащ нож и го стискаше здраво в дясната си ръка. Мая изглежда се опитваше да прибере косата си. Когато отпусна ръце обаче, държеше дълъг, остър фуркет. Ноктите й бяха пораснали и очите й горяха с див, зеленикав отблясък.

— След мен — каза Изабел. — Тихо.

„Туп-туп“, пулсираше рубинът до гърлото на Изабел, сякаш някой я буташе настойчиво с пръст, когато тръгна по коридора. Не чуваше другите зад гърба си, но знаеше, че са там от дългите сенки, които хвърляха по тъмните гранитни стени. Гърлото й се стегна, нервите й се опънаха, както винаги преди битка. Това беше най-неприятната част — очакването. По време на самата битка само тя имаше значение; но сега трябваше да се съсредоточи и да не се разсейва.

Арката над тях увеличи размера си. Беше от мрамор и прекалено старомодна за такава модерна сграда; по стените й имаше гравирани спирали. Изабел бързо погледна нагоре, докато минаваше и се стресна. Издялано в камъка лице на ухилен гаргойл я гледаше похотливо. Тя се намръщи и се обърна да огледа помещението, в което беше влязла.

Намираха се в просторна стая с висок таван, очевидно предвидена един ден да се превърне в апартамент. По стените от пода до тавана имаше прозорци, през които се откриваше гледка към Ийст Ривър и Куинс в далечината. Една табела на Кока-Кола проблясваше в червено над черната вода. Светлините на околните сгради блещукаха в нощния въздух като гирлянди на коледно дърво. Самата стая беше тъмна и изпълнена със странни сенки, разположени на равни интервали една от друга ниско до земята. Изабел объркано присви очи. Това не бяха живи създания, очевидно бяха някакви квадратни мебели, но какви…?

— Алек — каза тя тихо. Сензорът пулсираше сякаш беше жив, а рубиненото й сърце беше болезнено горещо върху кожата й.

За миг брат й беше до нея. Той вдигна камата и стаята се изпълни със светлина. Ръката на Изабел полетя към устата й.

— О, Боже Господи! — прошепна тя. — О, в името на Ангела, не!

— Вие не сте му майка — гласът на Саймън замря; Лилит дори не се обърна да го погледне. Ръцете й още бяха върху стъкления ковчег. Себастиан плуваше в него, мълчалив и нищо неподозиращ. Краката му бяха боси, забеляза Саймън. — Той си има майка. Майката на Клеъри. Клеъри му е сестра. Себастиан… Джонатан… няма да остане доволен, ако я нараните.

При тези думи Лилит се обърна и се засмя.

— Дързък опит, Дневен вампире — каза тя. — Но аз знам истината. Гледах как синът ми расте. Често го посещавах като приемах формата на бухал. Видях как жената, която го беше родила, го намрази. У него няма любов към нея и не би трябвало да има, нито пък към сестра му. Той прилича повече на мен, отколкото на Джослин Моргенстърн — тъмните й очи се преместиха от Саймън към Джейс и Клеъри. Двамата почти не бяха помръднали. Клеъри все още стоеше в ръцете на Джейс и ножът беше на гърлото й. Той го държеше нехайно, сякаш почти не го забелязваше. Саймън обаче знаеше колко бързо можеше да се впусне Джейс в действие. — Джейс — каза Лилит, — влез в кръга. Вземи и момичето със себе си.

Джейс покорно тръгна напред, бутайки Клеъри пред себе си. Когато пресякоха начертаната с черно линия, руните вътре припламнаха внезапно в яркочервено — нещо друго също светна. Руната в лявата част на гърдите на Джейс, точно над сърцето, заблестя изведнъж толкова силно, че Саймън затвори очи. Дори през затворените си очи, той виждаше руната — злокобна плетеница от гневни линии.

— Отвори очи, Дневен вампире — сопна му се Лилит. — Моментът настъпи. Ще ми дадеш ли кръвта си или ще откажеш? Знаеш каква ще бъде цената.

Саймън погледна Себастиан в ковчега и едва сега забеляза нещо. Руна, същата като горящата на гърдите на Джейс, се виждаше и върху неговите голи гърди. Тя обаче започна да избледнява, когато Саймън впери поглед в нея. След миг беше изчезнала и Себастиан отново лежеше неподвижен и блед. Без да се движи. Без да диша.