Касандра Клеър - Град на паднали ангели

„Устни, червени като кръв, кожа, бяла като сняг, коса, черна като абанос“. Е, поне донякъде съвпадаше. Когато се запозна със Себастиан, косата му беше черна, но сега беше сребристо бяла и се носеше около главата му като водорасло албинос. Имаше същия цвят, като косата на баща му. На баща им. Кожата му беше толкова бледа, сякаш бе направена от блестящи кристали. Устните му обаче бяха ярко наситени, както и клепачите.

— Благодаря, Джейс — каза жената, която Джейс беше нарекъл лейди Лилит. — Добра работа свърши, при това бързо. Отначало мислех, че ще имам проблеми с теб, но май съм се притеснявала напразно.

Клеъри се втренчи в нея. Макар да не й беше позната, гласът й беше познат. Беше го чувала и преди. Но къде? Опита се да се отдръпне от Джейс, но хватката му се затегна. Върхът на ножа докосна гърлото й. Чиста случайност, помисли си тя. Джейс — дори и този Джейс — никога не би я наранил.

— Ти — каза тя на Лилит през стиснати зъби. — Какво си сторила на Джейс?

— Дъщерята на Валънтайн говори? — усмихна се жената с тъмната коса. — Саймън? Би ли й обяснил?

Саймън сякаш щеше да повърне.

— Нямам никаква представа — каза той, сякаш се задушаваше. — Повярвай ми, вие сте последните хора, които очаквах да видя тук.

— Мълчаливите братя казаха, че за случващото се с Джейс е отговорен демон — каза Клеъри и забеляза, че изражението на Саймън стана още по-объркано. Жената, обаче, само я гледаше с очи като плоски обсидианови кръгове. — Ти си този демон, нали? Но защо Джейс? Какво искаш от нас?

— От вас? — Лилит избухна в смях. — Сякаш ти имаш някакво значение. Защо вие? Защото сте средство, за да постигна целта си. Защото двете момчета ми трябват, а и двамата те обичат. Защото Джейс Херондейл е човекът, на когото имаш доверие повече от всеки друг на света. А и Дневния вампир те обича толкова, че би жертвал живота си. Теб не мога да нараня — каза тя, обръщайки се към Саймън. — Но нея мога. Толкова ли си упорит, че да стоиш и да гледаш как Джейс прерязва гърлото й, вместо да дадеш малко от кръвта си?

Саймън заприлича на смъртник. Поклати глава бавно, но преди да може да проговори, Клеъри каза:

— Саймън, не! Не го прави, каквото и да иска. Джейс не би ме наранил.

Бездънните очи на жената се обърнаха към Джейс. Тя се усмихна.

— Порежи я. Само малко.

Клеъри усети как рамената на Джейс се напрягат, както в парка, когато я беше учил да се бие. Тя усети нещо на гърлото си, нещо като пареща целувка, студено и горещо едновременно, усети как нещо топло потече по ключицата й. Очите на Саймън се разшириха.

Той я беше порязал. Той все пак го беше направил. Клеъри си спомни как Джейс се беше свил на пода в стаята в Института, каква болка се излъчваше от всяка част на тялото му.

„Сънувам, че идваш в стаята ми. И после аз те наранявам. Порязвам те или те удушавам, или те намушквам и ти умираш, гледаш ме със зелените си очи, докато животът ти изтича в ръцете ми.“

Не му беше повярвала. Не напълно. Той беше Джейс. Той никога нямаше да я нарани. Погледна надолу и видя как кръвта изцапа деколтето на роклята й. Приличаше на червена боя.

— Сега се убеди — каза жената. — Той прави каквото му наредя. Не го вини. Той е напълно подчинен на силата ми. Седмици наред се промъквах в главата му, видях сънищата му, опознах страховете и копнежите му, мъките и желанията му. В един сън аз му поставих знак и оттогава този знак гори през него, през кожата му и стига чак до душата му. Сега душата му е в моите ръце, мога да правя с нея каквото си искам. Той ще направи всичко, което му наредя.

Клеъри си спомни думите на Мълчаливите братя. „Когато се ражда ловец на сенки, се извършва ритуал и върху детето се полагат определени защитни заклинания и от Мълчаливите братя, и от Железните сестри. Когато Джейс е починал и после е бил възкресен, той се е родил за втори път и е бил лишен от тези защити и ритуали. Останал е отворен като незаключена врата — отворен за всякакви демонични влияния и сили.“

Аз съм виновна, помисли си Клеъри. Аз го върнах и исках това да остане в тайна. Ако бяхме казали на някого какво се случи, може би ритуалът щеше да бъде извършен навреме и Лилит нямаше да влезе в главата му. Стана й лошо от чувството за вина. Зад нея Джейс мълчеше, неподвижен като статуя, ръцете му я обгръщаха, а ножът още беше на гърлото й. Тя го усети върху кожата си, когато си пое въздух, за да проговори. Опита се обаче, въпреки всичко, да запази гласа си спокоен.

— Разбирам, че контролираш Джейс. Но не разбирам защо. Със сигурност има и други, по-лесни начини да ме заплашиш.