Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Мъртъв.

— Не мога да го върна — каза Саймън. — Той е мъртъв. Бих му дал от кръвта си, но той няма да я преглътне.

Дъхът на Лилит изсвистя ядосано през зъбите й и за момент очите й заблестяха с разяждащ огън.

— Първо трябва да го ухапеш — каза тя. — Ти си Дневен вампир. Ангелска кръв тече в тялото ти, в кръвта и сълзите ти, в течността в зъбите ти. Кръвта ти на Дневен вампир ще го съживи достатъчно, за да може да преглъща и да пие. Ухапи го и му дай от кръвта си, и той ще се върне при мен.

Саймън впери див поглед в нея.

— Нима казвате… казвате, че имам силата да съживявам мъртвите?

— Откакто си Дневен вампир, ти притежаваш тази сила — каза тя. — Но не и правото да я използваш.

— Правото?

Тя се усмихна и прокара дълъг, лакиран в червено нокът по капака на ковчега на Себастиан.

— Казват, че историята се пише от победителите — рече тя. — Може би няма кой знае каква разлика между страната на Светлината и страната на Тъмнината. Все пак, без Тъмнина, Светлината няма да има какво да прогонва.

Саймън я погледна объркано.

— Баланс — обясни тя. — Има закони, по-стари, отколкото можеш да си представиш. Един от тях е, че не можеш да върнеш онова, което вече е мъртво. Когато душата ти напусне тялото, тя става притежание на смъртта. И не може да бъде върната обратно, без да платиш за това.

— И вие сте готова да платите. За него? — Саймън махна с ръка към Себастиан.

— Той е цената — тя отметна глава назад и се засмя. Прозвуча почти като човешки смях. — Ако Светлината съживи една душа, и Тъмнината има право да съживи една. Това е мое право. Но може би трябва да питаш малката си приятелка Клеъри за какво говоря.

Саймън погледна Клеъри. Тя сякаш щеше да припадне.

— Разиел — каза тихо тя. — Когато Джейс умря…

— Джейс е умрял?! — гласът на Саймън се качи с една октава. Джейс, макар и да беше тема на разговора, остана спокоен и равнодушен, ръката му държеше стабилно ножа.

— Валънтайн го намушка — изрече Клеъри почти шепнешком. — И после Ангелът уби Валънтайн и ми каза да си пожелая каквото поискам. Аз исках единствено Джейс да е жив. Поисках да го върне и той го стори… Заради мен — очите й изглеждаха огромни на крехкото й бяло лице. — Беше мъртъв само няколко минути… Не беше минало почти никакво време…

— И това е достатъчно — рече Лилит. — Кръжах около сина си по време на битката му с Джейс; видях как падна и умря. Последвах Джейс до езерото и видях как Валънтайн го уби и после как Ангелът го възкреси. Знаех, че това е моят шанс. Спуснах се към реката и извадих тялото на сина си. Запазих го непокътнато за този момент — тя погледна с обич ковчега. — Трябва да има баланс. Око за око. Зъб за зъб. Живот за живот. Джейс е на едната везна. Ако Джейс живее, и Джонатан трябва да живее.

Саймън не можеше да откъсне очи от Клеъри.

— Това, което казва за Ангела… истина ли е? — попита той. — И не си казала на никого?

За негова изненада Джейс отговори. Той потърка бузата си в косата на Клеъри и каза:

— Това беше нашата тайна.

Зелените очи на Клеъри проблеснаха, но тя не помръдна.

— Сега разбираш, Дневен вампире — каза Лилит. — Просто взимам това, което е мое. Според закона онзи, който е бил върнат първи, трябва да е в кръга, когато вторият се завърне — тя посочи Джейс с презрително махване на пръстите. — Той е тук. Ти си тук. Всичко е подготвено.

— Значи Клеъри не ви трябва — рече Саймън. — Не я намесвайте в това. Пуснете я.

— Напротив, трябва ми. Тя ще мотивира теб. Аз не мога да те нараня, носителю на Знака, или да те заплаша, или да те убия. Но мога да пронижа сърцето ти като пронижа нейното. И ще го направя.

Тя погледна към Клеъри и Саймън проследи погледа й.

Клеъри. Беше толкова бледа, че изглеждаше почти синя, а може би това беше заради студа. Зелените й очи бяха ококорени на бялото й лице. Ивица засъхнала кръв се спускаше от ключицата към деколтето на роклята й, която сега беше опръскана с кръв. Ръцете й бяха отпуснати, но трепереха.

Саймън я гледаше сега, но я виждаше и като седемгодишна, с кльощави ръце и лунички, и онези сини пластмасови фиби, с които прибираше косата си, докато не стана на единайсет. Замисли се за първия път, когато беше забелязал вече женствените й форми под раздърпаната тениска и дънките и как се беше поколебал да задържи ли погледа си или да отмести очи. Замисли се за смеха й и как бързо движеше молива по страниците, оставяйки заплетени образи по тях — спираловидни замъци, бягащи коне, фигури с ярки цветове, родени в главата й. „Можеш да ходиш на училище сама, само ако Саймън е с теб“, беше казала майка й. Замисли се как държеше ръката й, докато пресичаха улицата и усещането каква невероятна задача му бяха възложили — отговорността за безопасността й.