Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Едно от тези бебета е било твое — рече той. Как можа да инжектираш на собственото си дете демонска кръв?

Устата на жената потрепери.

— На нас инжектираха кръвта. На майките. Това ни направи по-силни, по-бързи. На съпрузите ни също. Но се разболяхме. Ставахме все по-болни и по-болни. Опадаха ни косите, ноктите ни… — тя вдигна ръце и показа почернелите си нокти; на някои пръсти бяха паднали, на други — окървавени и разранени. Ръцете й бяха осеяни с черни петна. — Всички умираме — каза тя. В гласа й се долови леко задоволство. — Ще бъдем мъртви до ден.

— Накарала те е да вземеш отрова, а още я боготвориш? — попита Алек.

— Вие не разбирате — гласът й беше дрезгав, замечтан. — Преди нямах нищо. И никого до себе си. Бях на улицата. Спях върху вентилационни шахти, за да не замръзна. Лилит ми намери дом и семейство, което се грижеше за мен. Само като усещах присъствието й, се чувствах в безопасност. Дотогава не се бях чувствала така.

— Виждала си Лилит — каза Изабел, като се опита с всички сили да прозвучи, сякаш и вярва. Беше запозната с демоничните култове, веднъж беше писала доклад за Ходж. Той й беше написал висока оценка върху него. Повечето култове почитаха демони, които бяха въображаеми или измислени. Някои сектанти успяваха да призоват слаби, незначителни демони, които или убиваха всички, или с удоволствие превръщаха почитащите ги в слуги; хората се грижеха за тях и искаха съвсем малко в замяна. Не беше чувала за култ, който боготвори Велик демон и чиито членове бяха виждали този демон от плът и кръв. Не и толкова Велик демон, силен като Лилит, майката на магьосниците. — Била си в нейно присъствие?

Жената премрежи клепачи.

— Да. Нейната кръв е у мен и усещам, когато тя е наблизо. Както сега.

Изабел не можа да се въздържи и ръката й се изстреля към висулката. Тя светваше и угасваше, откакто бяха влезли в сградата. Изабел беше решила, че пулсира заради демоничната кръв в мъртвите деца, но присъствието на Велик демон беше много по-логично обяснение.

— Тя е тук? Къде е?

Жената изглеждаше вече много отнесено.

— Горе — каза тя неопределено. — С момчето вампир. Онзи, който излиза през деня. Тя ни изпрати да й го доведем, но той е защитен. Не можехме да го докоснем. Онези, които отидоха за него, умряха. После брат Адам се върна и каза, че свят огън пази момчето. Лейди Лилит се ядоса. Тя го уби на място. Извади късмет да умре от нейната ръка, това е голяма чест — гласът й затрепери. — А тя е умна. Лейди Лилит. Откри друг начин да примами момчето…

Камшикът падна от внезапно омекналата ръка на Изабел.

— Саймън? Примамила е Саймън тук? Защо?

— Никой, който тръгне срещу нея — издиша жената, — няма да се върне…

Изабел падна на колене и вдигна камшика си.

— Престани — каза тя с разтърсващ тон. — Спри да дрънкаш и ми кажи къде е. Къде го е завела? Къде е Саймън? Кажи ми или ще…

— Изабел — каза сериозно Алек. — Из, няма смисъл. Тя е мъртва.

Изабел се втренчи в жената невярващо. Изглежда беше умряла между две вдишвания, очите й бяха широко отворени, чертите на лицето й бяха отпуснати. Сега вече се виждаше, че въпреки глада, опадалата коса и синините, тя вероятно е била много млада, на не повече от двайсет.

— По дяволите!

— Не разбирам — каза Алек. — Какво може да иска Велик демон от Саймън? Той е вампир. Вярно, силен вампир, но…

— Знакът на Каин — каза Изабел разсеяно. — Трябва да има нещо общо със Знака. Трябва.

— Тя тръгна към асансьора и натисна копчето. — Ако Лилит наистина е била първата жена на Адам, а Каин е бил син на Адам, то Знакът на Каин трябва да е стар колкото нея.

— Къде отиваш?

— Тя каза, че са горе — отвърна Изабел. — Ще претърся всеки етаж, докато го намеря.

— Тя не може да го нарани, Изи — каза Алек с разумния тон, който Изабел мразеше. — Знам, че се притесняваш, но той има Знака на Каин, той е недосегаем. И Велик демон не може да го нарани. Никой не може.

Изабел се намръщи на брат си.

— Тогава за какво мислиш, че й е притрябвал? За да има кой да й взима прането от обществената пералня през деня? Сериозно, Алек…

Чу се звън и стрелката над най-далечния асансьор светна. Изабел тръгна към вратата, когато тя започна да се отваря. Оттам нахлу светлина… и след светлината вълна от мъже и жени — без коси, изпити и облечени в сиви анцузи и маратонки, се изсипаха навън. Те размахваха импровизирани оръжия, събрани от строителните отломки: назъбени парчета стъкло, счупена арматура, бетонни блокове. Не издадоха нито звук. В пълна тишина и по зловещ начин, те излязоха от асансьора като един и тръгнаха към Алек и Изабел.