Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Над реката се кълбяха облаци, както понякога се случваше през нощта, и носеха със себе си гъста мъгла. Те не можеха да скрият онова, което се случваше на покрива, само обгърнаха с мъгла всичко останало. Издигащите се наоколо сгради бяха като мрачни стълбове светлина, а луната едва блестеше — като забулена лампа — през трупащите се ниско долу облаци.

Счупените парчета от стъкления ковчег, разпилени по плочките на пода, блестяха като кристали лед; и Лилит блестеше, бледа на лунната светлина и гледаше как Саймън стои наведен над неподвижното тяло на Себастиан и пие от кръвта му.

Клеъри не можа да издържи. Знаеше, че Саймън мрази онова, което правеше, и знаеше, че го прави заради нея. Заради нея, и може би малко и заради Джейс. Знаеше и каква беше следващата част от ритуала. Саймън щеше да даде доброволно от кръвта си на Себастиан и щеше да умре. Вампирите можеха да умрат, ако кръвта им изтечеше. Той щеше да умре, щеше да го загуби завинаги и за всичко това щеше да е виновна единствено тя.

Усещаше Джейс зад себе си, притискащите му ръце, лекото, ритмично туптене на сърцето му до голите й рамене. Спомни си как я беше прегърнал на стъпалата на Залата на Съглашението в Идрис. Шумът от вятъра в листата, когато я беше целунал, топлите му длани на лицето й. Беше усетила биенето на сърцето му и си беше помислила, че ничие сърце не бие като неговото, сякаш всяко отделно тупкане пасваше идеално с нейното.

Той трябваше да е някъде там. Като Себастиан в стъкления си затвор. Трябваше да има начин да стигне до него.

Лилит гледаше надвесения над Себастиан Саймън, тъмните й очи бяха широко отворени и втренчени в него. Сякаш Клеъри и Джейс изобщо не бяха там.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, не искам да гледам.

Тя притисна гърба си към него, сякаш се опитваше да се сгуши в ръцете му и се престори, че трепери, когато ножът одраска гърлото й.

— Моля те, Джейс — прошепна тя. — Ножът не ти трябва. Знаеш, че не мога да те нараня.

— Но защо…

— Искам само да те погледна. Искам да видя лицето ти.

Тя усети как гърдите му бързо се надигнаха и спаднаха.

Тръпка премина през него, сякаш се бореше с нещо, съпротивляваше се. После се раздвижи, само както той можеше — леко като проблясване на светлина. Задържа дясната си ръка около нея, а с лявата прибра ножа в колана си.

Сърцето й заби лудо. Мога да избягам, помисли си, но той щеше да я хване; после моментът отмина. Секунди по-късно ръцете му бяха отново около нея, дланите му хванаха ръцете й и я завъртяха. Тя усети как пръстите му проследиха гърба й и голите й треперещи рамене, когато я обърна с лице към себе си.

Сега тя не виждаше Саймън и жената демон, макар че още усещаше присъствието им зад гърба си; от това по гръбнака й полазиха тръпки. Вдигна поглед към Джейс. Лицето му й беше толкова познато. Чертите му, начинът, по който косата падаше на челото му, бледия белег на едната му скула и още един на слепоочието му, миглите му, с един тон по-тъмни от косата му.

Очите му бяха с цвят на светложълто стъкло. Това беше различното, помисли си тя. Той все още изглеждаше като Джейс, само очите му бяха ясни и безизразни — тя сякаш гледаше през прозорец в празна стая.

— Страх ме е — каза Клеъри.

Той погали рамото й и тръпка премина по нервните й окончания; стана й лошо, когато осъзна, че тялото й все още реагираше на докосването му.

— Няма да позволя да ти се случи нищо.

Тя впери поглед в него. Наистина го вярваш, нали? Сякаш не виждаш противоречието между действията и намеренията си. Някак тя ти е отнела тази способност.

— Няма да можеш да я спреш. Тя ще ме убие, Джейс.

Той поклати глава.

— Не. Тя не би направила това.

На Клеъри й се прииска да изкрещи, но запази гласа си предпазлив, внимателен, спокоен.

— Знам, че си някъде там, Джейс. Истинското ти аз. — Притисна се още по-плътно към него. Токата на колана му се заби в талията й. — Можеш да я победиш…

Не трябваше да казва това. Джейс се напрегна и тя видя как в очите му проблесна страдание — приличаше на животно в капан. В следващия миг страданието се превърна в непоколебимост.

— Не мога.

Тя потръпна. Изражението му беше ужасно. Толкова ужасно. Когато тя потрепери, погледът му омекна.

— Студено ли ти е? — попита той и за миг прозвуча отново като Джейс, загрижен как се чувства. От това гърлото й се стегна.

Тя кимна, макар и физическият студ да беше последното нещо в ума й.

— Може ли да пъхна ръце под якето ти?