Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Някога беше влюбен в нея и може би част от него винаги щеше да я обича, защото тя беше първата му любов. Не това обаче имаше значение сега. Тя беше Клеъри, тя беше част от него, винаги е била и завинаги щеше да бъде. Докато я гледаше, тя много бавно поклати глава. Той знаеше какво му казва: „Не го прави. Не й давай каквото иска. Да става каквото ще става.“

Той влезе в кръга; когато краката му преминаха нарисуваната линия, почувства тръпка, като от електрически удар, да минава през него.

— Добре — каза той. — Ще го направя.

— Не! — извика Клеъри, но Саймън не я погледна. Той гледаше Лилит, която се усмихна студено и злорадо, вдигна лявата си ръка и я прокара по повърхността на ковчега.

Капакът му се отдели назад по начин, който странно напомни на Саймън как се отваря консерва сардини. Горният пласт стъкло се плъзна, разтопи се и се стече върху гранитния пиедестал, превръщайки се отново в малки късчета стъкло, когато капките докосваха земята.

Сега ковчегът беше отворен и приличаше на аквариум; тялото на Себастиан плуваше вътре. На Саймън му се стори, че отново вижда руната на гърдите му да проблясва, когато Лилит протегна ръце към аквариума. Докато Саймън гледаше, тя взе отпуснатите му ръце и ги кръстоса на гърдите със странно нежен жест, пъхвайки превързаната му ръка под здравата. Тя отметна кичур мокра коса от неподвижното бяло чело и отстъпи.

— Хайде на работа, Дневен вампире — каза тя.

Саймън тръгна към ковчега. Лицето на Себастиан беше отпуснато, клепачите му — неподвижни. На шията му не се виждаше пулс. Саймън си спомни колко силно беше пожелал кръвта на Морийн. Как копнееше да впие зъби в кожата й и да освободи кръвта под нея. Но това… Да се храни от труп… От самата мисъл стомахът му се обърна.

Въпреки че не гледаше към нея, беше сигурен, че Клеъри го наблюдава. Усети как тя си пое въздух, когато се наведе над Себастиан. Усещаше и Джейс, как го гледа с празни очи. Протегна се над ковчега и сключи ръце около студените хлъзгави рамене на Себастиан. Преглътна импулса си да повърне, наведе се и заби зъби в шията на Себастиан. Черна демонска кръв се изля в устата му, горчива като отрова.

Изабел се движеше тихо сред каменните пиедестали. Алек вървеше с нея, Сандалфон беше в ръката му и хвърляше мъждукаща светлина из помещението. Мая повръщаше в единия ъгъл на стаята, подпряна с една ръка на стената; Джордан се суетеше около нея, сякаш искаше да протегне ръка и да я успокои, но се страхуваше да не го смъмрят.

Изабел не винеше Мая, че повръща. Ако не бяха дългите години на обучение, и тя щеше да повърне. Никога не беше виждала нещо, което дори да наподобява това. В стаята имаше десетки, може би поне петдесет, каменни пиедестали. Върху всеки от тях имаше ниска плетена кошница. Във всяка кошница имаше бебе. И всички бебета бяха мъртви.

Отначало, докато обикаляше покрай редиците, таеше надежда, че може да намери живо бебе. Тези деца обаче бяха мъртви от доста време. Кожата им беше сива, личицата им бяха посинели и обезцветени. Бяха увити в тънки одеяла и, въпреки че в стаята беше студено, Изабел не вярваше, че е достатъчно студено, за да са починали от студ. Не беше сигурна как са умрели; не можеше да се насили да ги огледа по-отблизо. Това определено беше проблем за Клейва.

По лицето на Алек се стичаха сълзи. Той ругаеше, когато стигнаха до последните пиедестали. Мая се беше изправила и се облягаше на прозореца; Джордан й беше дал нещо, може би кърпичка, която тя притискаше към лицето си. Студените бели светлини на града горяха зад нея, прорязвайки тъмното стъкло като диаманти.

— Из — каза Алек, — кой може да направи нещо такова? Защо някой… дори и демон…

Той млъкна. Изабел знаеше за какво си мисли той. За раждането на Макс. Тя беше на седем, Алек — на девет. Бяха се навели над люлката на брат си, развеселени и омагьосани от очарователното ново създание. Бяха си играли с малките му пръстчета и се бяха смели на странните физиономии, които правеше, когато го гъделичкаха.

Сърцето й се сви. Макс. Докато вървеше покрай наредените в редица малки кошници, сега превърнати в малки ковчези, започна да я залива вълна всепоглъщащ ужас. Не можеше да игнорира ярката, вече постоянна светлина на висулката на врата си. Светлина, която говореше за Велик демон.

Спомни си какво беше видяла Клеъри в моргата на „Бет Израел“. „Приличаше на нормално бебе. С изключение на ръцете. Вместо пръсти имаше нокти…“

Тя протегна предпазливо ръце към една от кошниците. Много внимателно, без да докосва бебето, тя дръпна тънкото одеяло, с което беше увито.