Касандра Клеър - Град на изгубени души

* Ангел от равинската литература. — Бел. прев.

Демонът се сви и просъска няколко думи на скверно звучащ език. Джейс, който вече бе извадил камата си, подвикна на Клеъри, ала не беше достатъчно бързо. Нещо я ужили по рамото и я запрати напред. Тя се стовари по лице на пода, преобърна се бързо по гръб, вдигна очи и…

Изпищя. Над нея бе надвиснала огромна змия… или поне нещо, което имаше качулата глава като на кобра, люспесто, насекомоподобно тяло, разчленено на отделни сегменти, и дузина шаващи крака, които завършваха с назъбени нокти. Клеъри трескаво посегна към колана си в същия миг, в който съществото вдигна глава, от чиито остри зъби капеше жълта отрова, и се стрелна напред.

След като „разговаря” с Клеъри, Саймън отново заспа. Когато се събуди, в стаята беше светло, а Изабел бе приклекнала на ръба на леглото, облечена в дънки и износена тениска, която трябва да бе взела назаем от Алек. По ръкавите имаше дупки, а шевовете по ръба бяха започнали да се разшиват. Беше дръпнала яката от врата си и с помощта на стилито рисуваше руна под ключицата си.

Саймън се повдигна на лакти.

— Какво правиш?

— Иратце. За това. — При тези думи тя прибра косата зад ухото си, откривайки раничките от ухапване, които той й бе оставил предишната нощ. Когато Изабел завърши руната, те начаса се изгладиха, оставяйки две едва забележими бели точици след себе си.

— Ти… добре ли си? — едва успя да прошепне Саймън. Страхотно, няма що. Опитваше се да преглътне останалите въпроси, които напираха на езика му. Нараних ли те? Мислиш ли, че съм чудовище? Успях ли напълно да те отвратя?

— Добре съм. Спах доста повече, отколкото обикновено, но предполагам, че това е хубаво.

— При вида на изражението му, тя мушна стилито в колана си и като пропълзя по леглото с котешка грациозност, се надвеси над Саймън. Косата им ги обгърна, бяха толкова близо, че връхчетата на носовете им се докосваха. Тя го погледна, без да мига.

— Защо си толкова луд?

Саймън усети дъха й върху лицето си, мек като шепот.

Искаше да я притегли към себе си и да я целуне — не да я ухапе, просто да я целуне… но в този миг входният звънец издрънча, а след секунда някой потропа — всъщност, заблъска по вратата им така, че тя се раздруса на пантите си.

— Саймън, Изабел. — Беше Магнус. — Вижте, не ме е грижа дали спите или си правите неописуеми неща един на друг. Обличайте се и идвайте в дневната. Веднага.

Саймън срещна погледа на Изабел, която имаше също толкова озадачен вид, колкото и той.

— Какво става?

— Просто елате — каза Магнус и се отдалечи шумно.

Изабел се смъкна от Саймън (за голямо негово разочарование) и въздъхна.

— За какво беше всичко това според теб?

— Не знам — отвърна Саймън. — Спешно събиране на отбора на добрите, предполагам. — Беше му се сторило забавно, когато Клеъри го каза, ала Изабел само поклати глава и въздъхна.

— Напоследък никак не съм сигурна, че изобщо съществува отбор на добрите — подхвърли тя.

Докато змийската глава се спускаше към жертвата си, нещо ярко се вряза в нея и едва не ослепи Клеъри. Блестящото острие на серафимска кама посече демона с един удар. Главата се сбръчка, ръсейки навсякъде отрова и кръв; Клеъри се претърколи настрани, ала част от зловредната течност опръска тялото й. Демонът изчезна още преди двете му половини да рухнат на пода. Клеъри прехапа устни, за да не извика от болка, и опита да се изправи на крака. Изведнъж пред очите й се появи ръка — протегната, за да й помогне да стане. Джейс, помисли си тя, но когато вдигна очи, видя брат си.

— Хайде — подкани я Себастиан. — Има още от тях.

Клеъри улови протегнатата му ръка и се остави да бъде издърпана на крака. Той също бе оплискан с демонска кръв — зеленикаво— черна течност, която изгаряше всичко, до което се допреше, оставяйки овъглени петна по дрехите му. Докато Клеъри се взираше в брат си, едно от змиеглавите създания (демон аспид, твърде късно осъзна тя, припомняйки си илюстрацията, видяна в някаква книга) се надигна зад него, разперило качулката си като кобра. Без да се замисли, Клеъри го сграбчи за рамото и с всичка сила го блъсна настрани. Той политна назад в мига, в който демонът замахна за удар, а Клеъри се изправи на крака, готова да го посрещне с камата, която вече бе извадила от колана си. Извърна се настрани, докато забиваше оръжието, за да избегне зъбите на създанието; съскането му се превърна в задавено хъхрене, когато Клеъри заби камата в плътта му и я дръпна надолу, изкормвайки го така, както някой би изкормил риба. Гореща струя пареща демонска кръв обля ръката й и тя изпищя, ала не я отдръпна, докато чудовището не издъхна.