Касандра Клеър - Град на изгубени души

„РЕШИХТЕ ЛИ ВЕЧЕ?”

— Хм — каза Саймън. — Цяла сутрин ли го прави?

Магнус вдигна ръце във въздуха. Носеше кожени панталони и риза, върху която имаше зигзагообразна металическа светкавица.

— И цяла нощ.

— И задава един и същи въпрос?

— Не, всеки път е различно. Понякога ругае. Азазел явно е решил да се позабавлява.

— Може ли да ни чуе? — Джордан наклони глава на една страна. — Хей, демоне!

Огнените букви се пренаредиха.

„ЗДРАВЕЙ, ВЪРКОЛАКО.”

Джордан отстъпи назад и погледна Магнус.

— Това… нормално ли е?

Магнус изглеждаше дълбоко нещастен.

— Най-категорично не е нормално. Никога не съм призовавал демон с могъществото на Азазел, но дори така… Изчел съм всичко по тази тема и никъде не откривам нещо подобно да се е случвало преди. Положението започва да излиза от контрол.

— Азазел трябва да бъде отпратен — заяви Алек. — За постоянно. — Той поклати глава. — Джослин като че ли беше права. Призоваването на демони не може да доведе до нищо добро.

— Почти съм сигурен, че и аз съм резултат от призоваване на демон — отбеляза Магнус. — Алек, правил съм го стотици пъти. Не виждам защо сега да е различно.

— Азазел не може да излезе, нали? — попита Изабел. — От пентаграмата, имам предвид.

— Не — увери я Магнус. — Но не би трябвало да е в състояние да прави и нищо от това, което прави в момента.

Джордан се приведе напред, сложил длани върху коленете на сините си дънки.

— Как е в ада, мой човек? — попита той. — Горещо ли е или студено? Чувал съм и двете. Отговор не последва.

— Страхотно, Джордан — обади се Мая. — Мисля, че го подразни.

Джордан докосна ръба на пентаграмата.

— Може ли да предсказва бъдещето? Е, демоне, групата ни ще се прочуе ли?

— Това е демон от Ада, не кристална топка, Джордан — сопна се Магнус. — И не се приближавай до очертанията на пентаграмата. Призовеш ли демон, той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе, за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му…

В този миг димният стълб започна да се сгъстява. Магнус вдигна глава, а Алек се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си, докато димът постепенно придобиваше формата на Азазел. Пръв изникна костюмът му — сребристосив, на райета, с елегантни ръкавели, а после демонът сякаш го изпълни. Последното, което се появи, бяха огнените му очи. Той се огледа наоколо с неприкрито удоволствие.

— Виждам, че цялата банда се е събрала. Е, взехте ли решение?

— Да — отговори Магнус. — Мисля, че в крайна сметка няма да имаме нужда от услугите ти. Все пак, благодаря.

Думите му бяха последвани от мълчание.

— Сега можеш да си вървиш. — Магнус махна като за довиждане. — Чао.

— Не смятам така — любезно възрази Азазел и като извади носна кърпичка, се зае да лъска ноктите си. — Възнамерявам да поостана. Тук ми харесва.

Магнус въздъхна и каза нещо на Алек, който отиде до масата и му донесе една книга. Магнус я отвори и зачете на глас:

— Върви си, проклети дух. Върни се в царството на дим и пламъци, на пепел и…

— Това няма да ти свърни работа с мен — отегчено подхвърли демонът. — Опитай, ако искаш Аз ще бъда тук.

Магнус го погледна с пламнали от ярост очи.

— Не можеш да ни принудиш да сключим сделка с теб.

— Но мога да опитам. Не е като да имам нещо по-добре за пр…

Азазел млъкна, когато една позната фигурка се втурна в стаята. Беше Председателят Мяу, плътно по петите на нещо, което приличаше на мишка. Пред ужасените погледи на всички в дневната, котаракът притича през очертанията на пентаграмата и Саймън, тласкан повече от инстинкта, отколкото от разума си, скочи в кръга след него и го сграбчи в ръцете си.

— Саймън!

И без да поглежда, разбра, че несъзнателният, изскочил от само себе си вик, е на Изабел. Обърна се и я видя как запушва устата си с ръка, гледайки го с широко отворени очи. Те всички го бяха зяпнали. Лицето на Изи беше побеляло от ужас и дори Магнус изглеждаше уплашен.

„Призовеш ли демон; той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе; за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му… ”

Саймън усети леко потупване по рамото. Докато се обръщаше, пусна Председателя Мяу, който изхвърча от пентаграмата и се мушна под един диван в другия край на стаята.

Саймън вдигна очи. Внушителното лице на Азазел се бе надвесило над него. Толкова отблизо Саймън съвсем ясно видя, че кожата му е набраздена, като мрамор, осеян с пукнатини, видя и пламъците, дълбоко в хлътналите му очи. А когато Азазел се усмихна, забеляза, че на върха на всеки от зъбите му имаше желязна игла.