Дэвид Гранн: Изгубеният град Z

На моменти ми е нужен само бегъл поглед, пролука в изненадващ пейзаж, лъч през мъглата, разговор на двама минувачи сред тълпата и ми се струва, че като тръгна от там, мога да съградя парче по парче съвършения град... Ако ви кажа, че градът, към който е насочено моето пътуване, е несъвместим с пространството и времето, ту разпилян, ту по-събран, не бива да вярвате, че търсенето му някога може да престане.

Извадих картата от задния си джоб. Беше мокра и смачкана, линиите, с които бях очертал маршрута си, съвсем избледняваха. Взирах се в знаците, оставени от мен, с надеждата те да ме изведат от долината на Амазонка, не да ме вкарат още по-навътре в нея.

Буквата Z все още личеше в центъра на картата. Ала стоеше не толкова като пътепоказател, колкото като дразнещ белег, поредното доказателство за наивния ми авантюризъм.

Винаги съм се смятал за безпристрастен репортер, който не влага лично отношение в материалите си. Докато други често се поддават на лудешките си мечти и мании, аз се стараех да съм невидим свидетел. Убедил бях себе си, че тъкмо по тази причина пропътувах повече от петнайсет хиляди километра от Ню Йорк до Лондон и до река Шингу, един от най-дългите притоци на Амазонка, че поради нея прекарах месеци да изчета стотици страници от викториански дневници и писма и поради нея оставих жена си и едногодишния си син и си направих допълнителна застраховка „Живот“.

Казвах си, че съм дошъл просто да регистрирам как поколения учени и авантюристи са били фатално обсебени от стремежа да разрешат „най-голямата изследователска загадка на двайсети век“, както е наричана – местонахождението на изгубения град Z. Предполагаше се, че древното селище с неговата пътна мрежа, мостове и храмове е скрито в долината на Амазонка, най-голямата джунгла в света. Във века на самолети и сателити районът си остава едно от последните бели места на картата. В продължение на стотици години е интригувал географи, археолози, създатели на империи, търсачи на съкровища и философи. Когато европейците за пръв път стъпили в Южна Америка през шестнайсети век, били убедени, че някъде в джунглата се намира бляскавото кралство Елдорадо. Хиляди загинали в опити да го открият. В по-близко минало много учени заключават, че няма начин да се е развила сложна цивилизация в тъй враждебна среда, където почвата е неплодородна, комари разнасят смъртоносни болести, навред из тропическата гора дебнат хищници.

Общо взето, районът е приеман за първобитна пустош, място, според описанието на Томас Хобс, „лишено от изкуство, литература, общество и още по-лошо, криещо постоянна заплаха за насилствена смърт“. Безпощадните условия на живот в долината на Амазонка са породили една от най-трайните теории за човешкото развитие: детерминизъм на средата. Според тази теория дори ако ранни представители на човешкия род са успели някак да просъществуват в най-суровите условия на планетата, те в редки случаи са надхвърлили стадия на примитивни племена. С други думи, обществото е заложник на географията. И тъй, ако Z бъдеше открит в такава наглед необитаема среда, той би бил по-ценен от находище на златно съкровище, щеше да е нещо далеч повече от интелектуален куриоз; както е написано в един вестник от 1925 година, „би съставлявал нова глава от човешката история“.

В продължение на близо един век изследователи са жертвали всичко, дори живота си, за да открият града Z. Търсенето на цивилизацията и на безброй хора, изчезнали при нейното издирване, е в основата на викторианските приключенски романи на Артър Конан Дойл и Райдър Хагард. Не случайно и двамата автори лично са били привлечени към действителното проучване за града Z. На моменти трябваше да си напомням, че всичко в тази история е истинско: действително кинозвезда е била отвлечена от индианци; имало е канибали, руини, тайни карти и шпиони; изследователи са умирали от глад, болести, от атаки на диви зверове и от отровни стрели. И залогът зад всичкия този авантюризъм и смърт е бил познание за двата американски континента, каквито са били преди пристигането на Колумб на бреговете на Новия свят.

Сега, докато изучавах омачканата си карта, нищо от това нямаше значение. Оглеждах гъсто преплетените дървета и храсти наоколо си, яростно хапещите мухи и комари, пускащи струйки кръв по кожата ми. Бях изгубил водача си. Останах без никаква храна и вода. Пъхнах картата в джоба си и поех напред в опит да намеря изход, а по лицето ме шибаха клони. И тогава видях някакво движение между дърветата.