Дэвид Гранн: Изгубеният град Z

Фосет знае, че за Джак и Рали експедицията все още е само упражнение на фантазията. В Ню Йорк младежите искрено се наслаждават на непрестанните фанфари. В последната им вечер в хотел „Уолдорф Астория“ видни личности и учени от града се събират в Златната зала, за да им устроят забава за изпращане. Преди това се вдигат тостове в тяхна чест в „Камп Файър Клъб“ и в „Нашънъл Артс Клъб“. Още по-преди минават през Елис Айланд (имиграционният служител си отбелязва, че никой от групата не е „атеист“, „полигамен“, „анархист“ или „извратен“). По време на престоя им Джак е привличан като от магнит от кинотеатрите.

Докато Фосет е градил своята издръжливост с години на изследователска дейност, Джак и Рали трябва да я постигнат отведнъж. Но у Фосет няма съмнение, че ще успеят. В дневниците си пише, че „Джак е омесен от правилното тесто“, и предсказва: „Достатъчно млад е да се приспособи към всичко и няколко месеца по маршрута ще го направят достатъчно корав. Ако се е метнал на мен, няма да прихване различните болести, а в сериозна ситуация вярвам, че ще прояви нужния кураж“. Фосет изразява подобна вяра и в Рали, който изпитва същото благоговение към Джак, каквото Джак храни към баща си. „Рали би го последвал навсякъде“, отбелязва той.

Раздават се викове от екипажа на кораба: „Който няма да пътува, да слиза на брега!“.

Свирката на капитана отеква из пристанището, корабът проскърцва и се отделя от дока. Фосет се заглежда в контура на Манхатън с кулата на застрахователната компания „Метрополитън“, някога най-високата на планетата, и Улуърт Билдинг, която сега я надвишава. Метрополисът сияе от светлини, сякаш някой е събрал там звездите. С Джак и Рали от двете му страни, Фосет се провиква към репортерите на кея: „Ще се върнем и ще донесем онова, което търсим!“.

Колко лесно може Амазонка да измами.

Започва като незврачно поточе – тя, тази най-могъща река в света, по-мощна от Нил и Ганг, от Мисисипи и от всички реки в Китай. На височина над пет хиляди и петстотин метра в Андите, сред снегове и облаци, тя извира от скален процеп – вадичка кристална вода. Тук е неразличима от многото други потоци, минаващи през Андите; някои се спускат по западната им стена към Тихия океан, отдалечен на сто километра, други като нея текат надолу по източната, поели на невъзможно наглед пътуване към Атлантическия океан – разстояние, по-голямо, отколкото това от Ню Йорк до Париж. На тази височина въздухът е прекалено студен за джунгла или твърде много хищници. И все пак тъкмо тук се ражда Амазонка, подхранвана от топящ се сняг и дъжд и притегляна от гравитацията над скалите.

От точката си на извиране реката започва рязко спускане. Докато набира скорост, към нея се присъединяват други рекички, някои от които толкова малки, че са останали безименни. На две хиляди метра по-надолу водата навлиза в долина с първи признаци на зеленина. Скоро към нея се добавят по-пълноводни потоци. Реката се спуска разпенена към равнините и има да измине още пет хиляди километра, за да достигне океана. Вече е необуздана. Такава е и джунглата, която поради екваториалната жега и обилни валежи постепенно поглъща речните брегове. Ширнал се към хоризонта, този див регион съдържа най-голямото разнообразие от биологични видове в света. И за пръв път реката става разпознаваема – това е Амазонка.

И все пак тя не е каквато изглежда. Вие се на изток и влиза в обширен район с форма на плитка купа и тъй като Амазонка почива върху дъното на този басейн, почти четийресет процента от водите в Южна Америка – от реки в Колумбия, Венецуела, Боливия и Еквадор – се вливат в нея. Ето как Амазонка става още по-могъща. Дълбока сто метра на места, тя вече няма необходимост да бърза и се движи със свой собствен ритъм. Вие се покрай Рио Негро и Рио Мадейра; покрай Тапажос и Шингу, два от най-големите й южни притоци; покрай Маражо – остров, по-голям от Швейцария, – докато накрая, след като е изминала шест хиляди и петстотин километра и е събрала води от хиляда притока, Амазонка стига до широкото си триста километра устие и се влива в Атлантическия океан. Започналото като вадичка сега изхвърля петдесет и седем милиона галона вода във всяка секунда – шейсет пъти повече от Нил. Сладководните води на Амазонка стигат толкова навътре в океана, че през 1500 година Висенте Пинсон, испански военачалник, който по-рано е придружавал Колумб, открива реката, докато плава на мили далеч от бразилския бряг. Нарича я Мар Дулсе, или Сладко море.