Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Фосет се придвижва напред с багажа си. Сандъците му са пълни с пушки, консервирана храна, мляко на прах, сигнални ракети и ръчно изработени мачетета. Носи и измервателни инструменти: секстант и хронометър за определяне на географската дължина и ширина, барометър за измерване на атмосферното налягане и глицеринов компас, който може да се побере в джоба му. Фосет е подбрал всичко на базата на години реален опит; дори дрехите в куфарите му са от лек, устойчив на скъсване габардин. Виждал е хора да умират от уж най-невинно недоглеждане – скъсана мрежа против комари, твърде тесен ботуш.

Фосет е поел към тропическите гори на Амазонка – пустош с размерите почти на континенталната територия на Съединените щати, за да направи по неговите думи „великото откритие на века“ – изгубена цивилизация. Дотогава повечето от света е проучен и булото на тайнственост и очарование е повдигнато, но долината на Амазонка си остава все тъй загадъчна като обратната страна на луната. Както твърди сър Джон Скот Келти, бивш секретар на Кралското географско дружество и един от най-изтъкнатите географи на своето време, „Никой не знае какво има там“.

Още откакто Франсиско де Ореляна и армията му от испански конквистадори се е спуснала по течението на Амазонка през 1542 година, може би никое друго място на планетата не е възбуждало толкова силно въображението, нито е притегляло така настойчиво мъже към гибелта им. Гаспар де Карвахал, доминикански свещеник, който придружава Ореляна, описва жени воини в джунглата, напомнящи митичните гръцки амазонки. Половин век по-късно сър Уолтър Рали говори за индианци „с очи на раменете и усти в средата на гърдите“ – легенда, която Шекспир е втъкал в „Отело“:

...за людоедите антропофаги,

които се изяждат помежду си,

и за човеците с глави, които

растат им под плещите.*

Онова, което е самата истина за региона – змии, дълги колкото дървета, и гризачи с размера на прасета, – е достатъчно невероятно, та да не е нужно да се преувеличава или разкрасява. А най-завладяващото от всички видения е това на Елдорадо. Рали твърди, че царството, за което конквистадорите научават от индианците, притежава такова изобилие от злато, че обитателите му стривали метала на прах и го издухвали „през кухи стъбла върху голите си тела, докато целите заблестявали от глава до пети“.

Ала всяка експедиция, опитвала се да открие Елдорадо, е завършвала катастрофално. Карвахал, който участва в отряд, издирващ царството, е написал в дневника си: „Стигнахме до такива лишения, че бяхме принудени да ядем кожените си колани и подметките на обувките си, сготвени с ароматни треви, и в резултат на това изпитвахме тъй голяма слабост, че не можехме да стоим прави“. Четири хиляди души загиват само при тази експедиция от глад, болести и от ръцете на индианците, бранещи своите територии с потопени в отрова стрели. Други издирващи Елдорадо групи прибягват към канибализъм. Мнозина изследователи полудяват. През 1561 година Лопе де Агире повежда хората си на убийствен поход с крясъци: „Нима Бог си мисли, че след като вали дъжд, това ще ме спре да унищожа света?“. Агире посича дори собственото си дете и прошепва: „Представи се пред Бог, дъще моя, защото аз ще те погубя“. Преди Испанската корона да прати военни части да го озаптят, Агире предупреждава в писмо: „Давам ти клетва на християнин, кралю, че и сто хиляди души да пратиш, никой няма да се завърне жив. Защото всички сведения са лъжливи: по тази река няма нищо друго освен отчаяние“. Спътниците на Агире най-сетне въстават срещу него и го убиват; тялото му е разчленено и испанските власти излагат на показ главата на „Гнева Божи“ в метална клетка.

И въпреки това още цели три века експедиции продължават издирването, докато след много смърт и страдания, достойни за перото на Джоузеф Конрад, мнозинството археолози не стигат до заключението, че Елдорадо не е нищо повече от илюзия.

Ала Фосет е уверен, че в тропическата гора на Амазонка има приказно царство и че той не е авантюрист безумец, нито фантазьор, подвластен на миражи. Сериозен учен е, години наред събира доказателства в подкрепа на своята теза – изнамира артефакти, проучва изображения, изсечени в камък, разговаря с племена. След яростна схватка със скептиците Фосет получава финансиране от най-престижните научни институции, включително Кралското географско дружество, Американското географско дружество и Музея на американските индианци. Вестниците предсказват, че той скоро ще смае света. „Атланта Конститюшън“ обявява: „Това е може би най-рискованото и със сигурност най-зрелищното приключение по рода си, предприемано някога от изтъкнат учен, подкрепен от консервативните научни среди“.