Том Харпър - Изгубеният храм

Крит, 20 май 1941

Легендата твърди, че това е първото място, където хората се летели. Подобно на изкуствени птици си слагали криле от пчелен восък и птичи пера, скачали от високия дворец и профучавали над проблясващото море. Издигали се високо, дори близо до слънцето, докато един, още момче, се приближил твърде много, крилата му се стопили и паднал. В мига, когато и последното перо се спуснало във водата, момчето се било плъзнало под вълните и оттам в мита. Сега отново имаше мъже в небесата. Вместо с пера те летяха с криле от коприна и тъканата сбруя, която ги държеше, нямаше да се разтопи на слънцето. Те самите се наричаха Fallschirmjäger — ловци от небето. Не падаха, а се спускаха към земята като гладни орли.

Пембертън ги видя от прозореца на своя кабинет. Когато бомбардировката спря, знаеше, че е загазил. През последната седмица самолетите бяха редовният терор: бученето на двигателите, след това воят на пикиращите щуки и люшкащата се от взривовете земя. Понякога бомбите падаха толкова близо до вилата, че артефактите трепереха в своите изложбени кутии и потракваха като чаени чашки върху чинийките, докато прислугата не ги премести долу в мазето. Сега бомбардировките бяха спрели. Знатните бежанци, които вгорчиха живота му, бяха заминали, цялата прислуга си беше тръгнала. Тази сутрин Пембертън ги изпрати по домовете им в техните села, при семействата им. Беше единственият тук. Вече беше време и той да си върви. Вдигна раницата си от закачалката за шапки в ъгъла и я обърна над писалището. Отвътре тромаво се търкулна сандвич на една седмица. Последва го наполовина пълен термос, фотоапарат, фенерче и джобно ножче, няколко смачкани обвивки от шоколад. Мъжът задържа фенерчето и ножчето, изхвърли всичко останало, като обаче преди това се погрижи да извади филма от фотоапарата. После, треперейки от бързане, отключи чекмеджето на бюрото и извади бележника. Прахът беше запълнил бръчките в меката кафява кожа, бе ги превърнал в паяжина, а златният монограм в ъгъла почти напълно се бе изтрил. Бележникът беше подарък от неговата жена, едва ли не последният, и му беше скъп, но не това го правеше толкова ценен. Нашествениците можеха да вземат всичко от вилата — находките и музейните предмети, дрехите и мебелите, докарани от Англия, дори любимата му библиотека, но не и това.

Нямаше какво друго да прави. Вдигна раницата и тръгна към вратата. Излезе на слънце, докато над него многоцветният балдахин от копринени облаци — бели, зелени и жълти, се носеше към земята.

Пембертън беше чакал, докато се увери, че първите парашути разцъфтяват в следобедното небе. Сега беше прекалено късно. Цялата долина пулсираше от ехото, будено от транспортните самолети „Юнкерс-52“, които ревяха над нея, и той вече чуваше бързото барабанене на пушечна стрелба иззад завоя, който водеше към пристанището на Ираклион. Германците сигурно се бяха спуснали южно от града, отрязвайки неговия път. С всяка изминаваща минута все повече и повече подкрепления скачаха от юнкерсите. Нямаше да може да се промъкне по избрания път. Затова тръгна на юг към хълмовете и нагоре в планините.

Крачеше бързо. Беше в Крит отпреди войната, вече две години, и дългите му екскурзии из вътрешността на острова бяха станали легендарни сред неговите колеги. Тлъстините, които бяха започнали да преливат над колана му след твърде многото колежански вечери, се стопиха и макар слънцето да избели и последните тъмни косми на главата му, то го възмезди, като вля здраве и свеж цвят в бузите. Сега беше на шейсет и пет, ала се чувстваше по-млад, отколкото преди десет години.

След като извървя около километър, погледна назад. В падината долу едва се различаваха стените на разкопания дворец в Кносос сред кръг от борови дървета. Дворецът беше манията на неговия живот и дори сега почувства пронизваща болка от усещането за загуба, защото го изоставяше на нашественика. Като студент преди Първата световна война беше помагал на легендарния сър Артър Евънс да го изкопае от три хиляди годишния му сън — златно време, когато имаха чувството, че самите те навлизат като по тунел в митичното, а всеки ден носеше нови открития, които превръщаха легендите в история. Трийсет години по-късно и вече вдовец той се беше върнал като уредник на обекта. Времето на героите в археологията беше отминало: потокът от бързи открития беше заменен от щателното пъплене на научните анализи, но Пембертън се чувстваше напълно щастлив. Дори беше успял да направи няколко лични открития и сред тях едно, което щеше да удиви дори Евънс. Той се протегна назад към раницата и я стисна, за да се увери за кой ли път, че бележникът е още вътре.