Том Харпър - Изгубеният храм

Най-накрая стигна до него. С последно усилие избута раницата и тя падна на пода. Той се плъзна след нея. Сега се намираше в шахтата на голямото стълбище — най-добре запазената част от двореца. Това не се бе сторило достатъчно на Евънс, който я беше доукрасил с копия от фрески и изрисувани колони, така че изглеждаше почти така, както би трябвало да е изглеждала трийсет и три века по-рано. Вдясно от него едно стълбище водеше към двора, докато това от лявата му страна изчезваше към по-долните етажи. Само да можеше да се спусне по него…

Трополене от стъпки се разнесе от стълбището, което водеше нагоре. Преди Пембертън да успее да помръдне, те завиха и се спряха в края на площадката. Надолу към него гледаше германски десантчик. Той накуцваше леко, може би от скока, но автоматът в ръцете му не трепваше.

— И какво намираме тук? — Очите на младежа се ококориха, докато попиваха странната гледка. Беше очаквал друг, селянин или може би откъснал се войник, но не и този окалян, очилат английски археолог. — Ти какъв си? Англичанин? Войник? — Той насочи шмайзера срещу Пембертън. — Или шпионин?

Пембертън прегърна раницата и затвори очи. Всичко се оказа напразно и сега щеше да умре тук: още един скелет в лабиринта на Минотавъра. Без връзка той си помисли за всички гробове, които беше отворил през кариерата си, и се запита дали техните гневни обитатели не го очакваха, за да го накажат в задгробния живот. Но може би поне отново щеше да види Грейс.

Чу се изстрел, чието ехо прозвуча глухо в мрачния тунел. За своя изненада Пембертън нищо не усети. Може би войничето беше пропуснало или пък вече беше мъртъв. Изчака цяла вечност, както му се стори, войникът да си свърши работата. Когато нищо не се случи, отвори очи. На площадката германският войник лежеше по гръб, носовете на ботушите му сочеха нагоре, а подметките към Пембертън. От стълбите капеше кръв. Преди археологът да успее да осъзнае този неочакван обрат, една тъмна фигура профуча край него. Тя се изкачи по стълбището, взимайки три стъпала наведнъж, провери пулса на германеца и след това се върна. Не носеше униформа, но в ръката си държеше пистолет, а ботушът се издуваше от нещо, което подозрително приличаше на нож. Загорялото лице се мръщеше, очевидно притеснено.

Мъжът се вторачи надолу към Пембертън:

— Вие ли сте гръцкият крал?

Пембертън втренчи празен поглед нагоре към мъжа, който го спаси. Слънчевата светлина, която се спускаше в стълбищната шахта, падаше странично върху лицето му, очертавайки упорита уста, обветрена кожа и покарала брада, която подсказваше, че тази сутрин е станал набързо и не е имал време да се избръсне. Черните му очи проблясваха в сумрака.

Пембертън не можа да измисли нищо друго в отговор, освен:

— На грък ли ти приличам?

Мъжът вдигна рамене.

— Казаха ми, че може да е тук.

— Беше. — Пембертън се изправи с мъка, без да е съвсем сигурен как се забърка в този разговор. — Преспаха вкъщи. — Все още си спомняше шока, когато се върна във вилата и завари гръцкия монарх там: новозеландската охрана пазеше в градината, адютантите крещяха в радиото, което бяха сглобили в неговия кабинет, излишните придворни седяха на терасата и пушеха цигара след цигара, разигравайки безкрайни ръце белот. — Мисля, че го преместиха в Дания.

— Значи сега не е тук. — Мъжът отвори барабана на револвера си и замени празната гилза с патрон от кесията на колана. — Избягал е тази сутрин и никой не знае къде е отишъл. Казаха ми да проверя тук.

Пембертън примижа, за да го види по-добре.

— Кой си ти?

— Грант — отвърна, но не подаде ръка да се здрависат.

— Джон Пембертън. Аз съм уредник тук.

— Това е добре за теб. — Грант прибра револвера в кобура и се наведе да вдигне шмайзера. Пребърка униформата на мъртвия германец и измъкна три резервни пълнителя, и за ужас на Пембертън, две ръчни гранати.

— Нали няма да ги използваш на това място?

— А защо не? — Грант закачи гранатите на колана си и преметна автомата през рамо. — Ако се притесняваш да не се надраска боята наоколо, бих казал, че си закъснял с няколко хиляди години. — Той тръгна обратно нагоре по стълбите. — Изчакай тук.

Устатата на Пембертън беше страшно пресъхнала.

— Къде отиваш?

— Да намеря краля на Гърция.

Пембертън зачака сгушен в сенките под извивките на стълбището. Шумът от стъпките на Грант бързо утихна и той остана заобиколен от тишина. Като внимаваше да не подрънква с катарамите, той отвори раницата и бръкна вътре. Слава богу, бележникът беше още там. Прокара пръсти по кожата и се запита какво, по дяволите, прави? Откъде се беше взел Грант? Щеше ли да се върне? Дори ако се отървеше от войниците в двореца, как щеше да избяга на останалите, нахлули на рояци из целия остров? Войната не беше чужда на Пембертън, но през последните двайсет години я беше възприемал приглушено под одеялото на археологията: следи от пожар по стените, назъбени и изкривени бронзови остриета, много рядко по някой скелет за снимане, етикетиране и излагане. Сега се намираше насред война и мисълта, че може да се превърне в находка за някой бъдещ археолог, не беше много приятна.