Том Харпър - Изгубеният храм

Пембертън излезе иззад колоната, която го скриваше, и махна с ръка в опит да привлече вниманието на гърка, без да го забележат германците. Те изглежда не съзнаваха опасността: трима от тях бяха запалили цигари и пушеха, докато останалите прибираха оборудването си в раници. Един от мъжете пусна шега и нервен смях се понесе из двора.

— Пст — изсъска Пембертън през стиснати зъби, насилвайки предпазливостта си до крайност в своето отчаяние да спре гърка. Какво си мислеше той? Германците почти бяха приключили с опразването на сандъка и бяха готови за тръгване. След още няколко секунди щяха да си заминат и Пембертън щеше да е в безопасност.

Гъркът трябва да беше чул изшъткването, защото се завъртя рязко и насочи пушката, но се усмихна широко, когато разпозна английския археолог — обичайно присъствие в долината. Оредяла редица зъби заблестя много бяла на фона на съсухрената му обветрена кожа. Вдигна пушката, опря я в рамото си и присви око към ръждясалите мерник и мушка.

Кръв бликна от гърлото на сержанта, когато изстрелът отекна в двора. На покрива на храма гъркът се опитваше трескаво да презареди, дърпайки лоста на тежкия затвор на оръжието. Обаче германците го бяха видели. От дулата на автоматите им се понесоха накъсани светкавици и откос куршуми попадна в нападателя. Силата на техния удар го преобърна и мъжът остави лепкава кървава диря на плоския покрив.

Оръжията замлъкнаха. В Далечината Пембертън чуваше бушуващата още битка за Ираклион, но звуците бяха глухи и недействителни след свирепостта на шмайзерите. Един от войниците се затича напред по ниското стълбище до покрива, където лежеше гъркът. Той срита трупа, след това изстреля излишен куршум в черепа. Пембертън потрепери и се промъкна още по-навътре зад колоната, която го скриваше. Реконструираните помещения на Евънс не бяха нищо повече от експонати и не бяха по-дълбоки от фасадите на Дивия запад в някое холивудско студио. С нахлулите в двора войници и с другите вляво от него Пембертън нямаше много възможности за криене. Той притисна гръб в колоната и не смееше да мръдне.

Отсреща откъм задната стена нечия сянка падна на входа. Пембертън се вкамени, но скоро отново си пое дъх. Малко котенце се промъкна спокойно през вратата, излезе на слънчевата светлина и го загледа с широко отворени очи.

— Махай се — безгласно каза Пембертън, като същевременно проточи врат през рамо, за да се увери, че германецът на покрива не може да го види. Ами ако движенията на котето привлекат погледа му?

Животинката седна на задните си лапи, вдигна една от предните и започна да я ближе.

— Пст — изсъска Пембертън, озърна се назад и видя, че войникът е все още на покрива срещу него, използва го като наблюдателница, за да огледа района за още партизани. Ако сега погледнеше насам, със сигурност щеше да го види.

Мъжете в двора се развикаха нетърпеливо. Техният сержант умираше и те настояваха да му осигурят лекарска помощ. След един последен поглед към долината войникът се върна. Раменете на Пембертън хлътнаха напред и той с облекчение прегърна раницата си.

Котето беше престанало да се мие и стоеше напълно неподвижно, като лекичко се поклащаше на късите си крачка. Една врана се спусна от въздуха и кацна на надупчения от куршуми труп, без да усеща присъствието на германците само на няколко метра или на младия хищник, свит в сенките. Опашката на котето потрепери, от отворената му уста се чу странно щракане. После се хвърли.

След това всичко стана твърде бързо, за да може Пембертън да види. Мъжът на покрива се обърна и изстреля поток от куршуми към отвореното помещение. Другарите му в двора виждаха още по-малко, но не бяха в настроение да си играят на предпазливост. Те започнаха да стрелят неистово и скоро въздухът се изпълни с буря от олово, бетон, камъни и мазилка. Нещо разкъса бузата на Пембертън, съвсем близо до окото му, но той почти не усети болка. Скочи на крака, все още стискайки раницата, и се хвърли през противоположната врата. В цялата суматоха не успя да види какво се е случило с котето.

Дворецът в Кносос вече не беше лабиринтът от легендата, но все още можеше да се изгубиш в него, ала Пембертън познаваше разположението по-добре от всеки друг на земята. Той нахлу през вратата, без да обръща внимание на виковете, които го сподириха, и се спусна от балкона в руините отдолу. Една цепнатина водеше в подземно помещение под това, откъдето беше дошъл, и после отново извеждаше навън под слънцето. От лявата му страна се простираше дълга поредица коридори, но той не им обърна внимание, а пое надясно. Тук не бяха разкопали много, тъй като се страхуваха да не разклатят основите на руините отгоре, но все пак бяха прокопали няколко пробни тунела под големия двор. Един от тях стигаше чак до другата му страна. Ако успееше да се добере дотам, може би нямаше да е трудно да се промъкне до източната порта, а после през дърветата към дъното на долината. Стъпки изтрополиха върху терасите над него и той се притисна към опорната стена. Ако сега някой от тях надникнеше отгоре, щеше да го види. Но никой не го направи. Ето там беше отворът в насипа, само на няколко метра разстояние. Той се втурна към него и се напъха вътре. Тунелът не беше много по-широк от него. На няколко пъти се блъскаше с рамо в старите подпорни греди, които държаха тавана. Всеки път тънък поток от парченца пръст се стичаше между пукнатините на дъските и се лепеше по влажните петна на ризата и се спускаше във врата му. Най-лошото беше, че нямаше достатъчно простор, за да погледне назад, дали някой е тръгнал подире му. Можеше единствено да продължава решително напред, бутайки пред себе си раницата към малкия квадрат светлина, който му помахваше от другия край на тунела.