Бри Диспейн - Изгубеният светец

книга втора от "Божествени и прокълнати"

— Прави каквото ти нареди и може да оцелееш — изсъска груб глас в ухото на момчето, преди да усети болезнения удар. Падна на асфалта, ръцете му бяха протегнати пред него.

— Този ли се опита да се измъкне? — попита друг глас от сенките. Беше по-дълбок, с по-гърлено звучене. Сякаш ръмжеше. — Това да не ти е фитнесът, момче. Не можеш просто така да се откажеш и да си отидеш вкъщи.

Момчето се закашля. От устата му се проточи кървава слюнка.

— Не бях… не исках… — Опита се да се надигне на колене, но ритник отзад го просна отново на земята. Мислите му препускаха, върнаха го към онова, което стори, за да се озове на това място.

Това място.

Увериха го, че може да нарече това място свой дом. Увериха го, че са му приятели.

Нарекоха го свой брат.

Това бе напълно достатъчно. Не му трябваше друго.

Само че това място не беше никакъв дом…

— Принадлежиш ми — заяви мъжът, когато излезе от тъмата на беседката. — Затова ще ми кажеш всичко, което искам да знам.

Това беше истински затвор. Тези хора не бяха неговото семейство.

Мъжът, когото останалите наричаха Бащице, се надвеси над момчето, присвил блестящите си, кръвожадни жълти очи.

— Говори — изрева мъжът и стовари ботуша си върху пръстена на протегнатата ръка на момчето, а след това натисна с тока. Момчето изпищя — но не от раздиращата болка, когато пръстенът се впи в плътта му и сухожилията се откъснаха от счупените кости на пръстите. Изпищя, защото знаеше, че заради онова, което беше сторило, всички, които някога беше обичало, всичко, което бе загърбило, всички, които бяха истински в живота му, щяха да умрат.

Четвъртък вечер, урок 82

— Можеш, Грейс — настоя Даниъл, докато си поемаше рязко въздух. — Знаеш, че можеш.

— Опитвам се. — Пръстите ми трепереха, докато ги свивах в юмруци.

Болката от преобразяваното винаги ме изненадваше, макар да си въобразявах, че съм подготвена. Започваше дълбоко в мен като тъпа болка. Размекваше мускулите ми, раменете ми се разтреперваха, краката ми започваха да пулсират. Имах чувството, че някой е подпалил бицепсите ми.

— Хайде, Грейс. Не ме изоставяй точно сега.

— Млъквай! — изсъсках и замахнах отново.

Даниъл се разсмя и ме парира отляво. Пропуснах.

— Уф! — полетях напред аз, но той ме прихвана, преди да падна, и ме вдигна. Стиснах зъби и се залюлях на пети на тревата. Трябваше да съм по-сръчна и бърза. — Престани да се поклащаш напред-назад.

— Противникът ти — започна задъхано Даниъл — няма да стои неподвижен, докато го удариш. — Беше вдигнал ръцете си в боксови ръкавици в очакване на нов удар.

— Ще стои, ако знае кое е добре за него. — Спуснах се напред, за да нанеса внезапен къс удар със стегнат лакът, но той го отби. Дръпна се от пътя ми и следващият ми удар разпори въздуха.

— Ох! — Поклатих глава. Медальонът от лунен камък подскачаше на гърдите ми. Усещах го топъл на и без това пламналата ми пулсираща кожа.

— Прекалено много сили влагаш в ударите. Пази си енергията. Бързи неочаквани удари. Изстрелвай ръката рязко напред, след това я прибирай, без да чакаш.

— Опитвам се. — Болката в мускулите ми ставаше все по-силна. Не беше от умора. Дължеше се на силите ми, „способностите“ ми, както ги наричаше Даниъл. Те тлееха в мен недосегаеми, винаги когато се упражнявахме. Само да можех да мина през стената от огън, която ме делеше от тях, щях да ги овладея и да ги използвам. Щях да ги притежавам. Намръщих се, когато усетих парене по сърповидния белег на ръката. Отпуснах пръсти и се опитах да се отърся от болката.

— Вдигни ръцете — разпореди се Даниъл. — Първо правило: никога не сваляй гарда. — Той ме перна леко по рамото. Направи го на шега, но болката в белега премина през ръката ми като електрически заряд.

Погледнах го злобно.

— Започваш да се дразниш — заяви той с крива усмивка.

— Мислиш ли? — Нанесох нова серия от удари по ръкавиците му. Три бързи удара и един къс. Усетих прилив на сили в цялото тяло — най-сетне — и последният удар се получи по-бърз и силен, отколкото бях очаквала. Даниъл не успя да се отдръпне навреме и юмрукът ми го улучи в рамото.

— Леле! — Отскочи назад и размърда рамене. — Владей се, Грейс. Не позволявай на чувствата да те ръководят.