Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Опитай се да използваш силите си, за да разбереш дали е бил тук — настоя Даниъл. — Използвай сетивата си както съм те учил.

Нямах кой знае каква надежда, че ще се получи, въпреки това си поех дълбоко дъх, задържах въздуха и се постарах да изпълня сетивата си, както Даниъл ми беше обяснил поне двайсет пъти през последните няколко месеца. Трябваше да усетя във въздуха следи от брат си, да доловя познат вкус или мирис, различен от бадемовия аромат на Даниъл и от миризмата на маслени бои. Изпуснах въздуха с дълго съскане, израз на разочарованието ми.

Даниъл ме погледна с надежда.

Поклатих глава. Бях се провалила за пореден път.

— Всичко е наред — рече той. — Ще се получи. Просто ти трябва време. — Все така повтаряше.

— Да, знам. — Надявах се да не започне с обичайната си реч, че трябва да овладея душевното си равновесие, че засега се справям чудесно, че на повечето урбат са им необходими години, за да развият силите си. — Освен това аз дори не знам дали помня мириса на брат ми, да не говорим, че никога не съм го вкусвала.

Даниъл се усмихна. Нямаше да има лекция.

Взех мобилният му телефон и използвах човешките си очи, за да открия следи. Предният панел беше спукан, изглежда, някой го беше изпуснал, и се изненадах, че все още работи. Проверих времето и номера на последното обаждане от него.

— Със сигурност ми е звънял от този телефон. — Потръпнах. — Бил е тук, докато ние сме били навън.

— Той какво каза? — попита той.

— Каза, че съм в опасност. Че всички сме в опасност. Каза: „Идват за теб“ и че не мога да ги спра. След това каза, че не мога да вярвам на никого… — Прехапах устни и се поколебах. — Не знам, но ми се струва, че говореше за теб. Даниъл скръсти ръце пред гърдите си.

— Изглежда, чувствата му към мен не са се променили. — В тъмнокафявите му очи се появи тревога.

Запитах се дали мисли същото като мен — че може би Джуд е имал други причини, за да нахлуе в апартамента. Може да се е надявал да завари Даниъл сам и беззащитен. Само че в тази работа нямаше никакъв смисъл. Ако е искал да нападне Даниъл, присъствието ми нямаше да го спре. Преди поне не го спираше.

— А той каза ли нещо друго? — попита Даниъл.

— Не. Прекъсна. Изглежда, изпусна телефона. Стори ми се нервен. Май ръката му трепереше. — Или пък се е преобразявал.

— Да не би да си е играел с теб? Да не би да е някаква шантава игра? Той изобщо не искаше да бъдем заедно.

— Не знам. — Сведох поглед към телефона. — Възможно е. Но просто не мога да повярвам, че е дошъл, за да ми направи номер. Според мен мотивът му е друг.

Може би вълчият ми инстинкт говореше, може да беше връзката между брат и сестра, но нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че Джуд е прав… всички ни грозеше опасност. Само че не знаех дали опасността не идва от него.

У дома, двайсет минути по-късно

Даниъл настоя да ме изпрати до нас с новия си — нов, поне за него — мотор. Шофирах бавно между къщи и Оук Парк, за да мога да огледам улиците. Намалявах още повече всеки път, когато застигах някой пешеходец, не че имаше много хора, тъй като минаваше десет.

Няколко пъти набрах телефона на татко, но всеки път се включваше гласова поща. Каква беше ползата от мобилните телефони, след като не можехме да поддържаме връзка, тъй като той непрекъснато забравяше да зарежда своя. „Обади ми се“, настоявах аз при всяко обаждане. Като знам колко усилия положи през последните месеци, за да открие Джуд, не исках да му изтреса просто така, на гласовата поща, че се е върнал. Такива неща се казваха лично, за предпочитане, след като слушателят е седнал.

Хаос беше единствената дума, с която можех да опиша онова, което заварих, когато влязох у нас. Новините в десет гърмяха от хола, сякаш някой беше увеличил звука максимално, за да чува гласа на водещия над плача на Джеймс, който се мяташе в ръцете на застаналата на стълбите Чарити. Изглежда, тя се опитваше да го качи в стаята му, но братчето ни се гърчеше така ожесточено, че имаше опасност и двамата да паднат по стълбите.

Неочаквано вибрациите на звука избухнаха десетократно по-силно в главата ми. Намръщих се и притиснах ушите си с длани. Свръх слухът ми избра страхотен момент, за да ме навести.

— Какво става? — опитах се да надвикам лудницата. — Сложих Джеймс да си легне преди два часа. — Бях го приспала и завила, а Чарити се зае да си пише домашните още преди да изляза. Това беше най-малкото, което можех да направя, след като татко го нямаше.