Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

книга първа от "Божествени и прокълнати"

Кръв изпълва устата ми. Огън прогаря вените ми. Заглушавам напиращия вик. Сребърният нож се изплъзва от ръцете ми. Изборът е само мой.

Аз съм живот или смърт.

Аз съм спасение или разрушение.

Ангел или демон.

Аз съм благодат.

Забивам ножа.

Това е моята жертва —

аз съм звярът.

След обяда

— Грейс! Трябва веднага да видиш новия. — Бях пред шкафчетата, когато Ейприл се лепна за мен. Понякога ми приличаше на кокер шпаньола, който имах навремето — почти всичко я караше да потръпва от вълнение.

— Най-готиното парче на света ли? — Едва не изпуснах раницата заради тъпата заключалка на още по-тъпото шкафче.

— Да, бе. Този тип е адски гаден. Разкарали са го от последните му две училища и дори Брет Джонсън разправя, че го били пуснали условно. — Тя се ухили. — Освен това абсолютно всички знаят, че Джуд е най-готиният пич на всички времена.

Накрая изпуснах раницата. Кутията с пастели изтрака до краката ми.

— Какво очакваш да кажа? — рекох аз и приклекнах, за да прибера пръсналите се наоколо пастели. — Да не би да си забравила, че Джуд ми е брат?

— Попита ли за мен, докато обядвахте?

— Да. — Продължавах да събирам пъстроцветните моливи. — Попита: „Как е Ейприл“, а аз му казах: „Добре е“ и след това той ми даде половината от сандвича си с пуешко. — Кълна се, че ако тя беше някоя гаднярка, щях да имам основание да се тревожа, че Ейприл се е сприятелила с мен единствено заради брат ми — както се опитваха да направят половината момичета в това училище.

— Побързай — настоя тя и ме погледна през рамо.

— Можеше да ми помогнеш — размахах аз счупен пастел. — Купих ги на връщане от кафенето.

Ейприл се наведе и вдигна един.

— За какво са ти притрябвали? Нали работиш с въглен?

— Нещо не успях да го докарам. — Дръпнах парчето от пръстите й и го пъхнах в кутията. — Започвам отново.

— Не трябва ли да я предадеш утре?

— Не мога да я предам, ако не е наред.

— Според мен не е чак толкова зле — отвърна тя. — Освен това ми се стори, че новият я хареса.

— Какво?

Ейприл заподскача. Стисна ръката ми.

— Ела, задължително трябва да видиш. — Хукна към кабинета по изкуство и ме поведе след себе си.

Стиснах кутията с пастелите.

— Много шантаво се държиш.

Ейприл се разсмя и забърза.

— Ето я и нея — провикна се Лин Бишоп, когато завихме по коридора към кабинета. Група ученици се бяха скупчили пред вратата. Щом приближихме, те ни направиха място да минем. Джени Уилсън погледна към мен и прошепна нещо на Лин.

— Какво става? — попитах аз.

Ейприл посочи.

— Виж.

Спрях и го зяпнах. Облеклото му — износена тениска с група „Улфсбейн“ и черни, мръсни дънки, протъркани на коленете — бе предизвикателство към приетото в „Холи Тринити“. Рошавата му коса, боядисана в черно, скриваше лицето му, докато стискаше огромен лист в белите си ръце. Това бе рисунката ми с въглен, а той се беше настанил на моето място.

Подминах насъбралите се и пристъпих към чина.

— Извинявай, но си седнал на моето място.

— Значи ти си Грейс — рече той, без да ме поглежда. Нещо в дрезгавия му глас ме накара да настръхна.

Отстъпих назад.

— Откъде ми знаеш името?

Той посочи етикета, лепнат на кофичката с четки, която оставих, преди да отида да обядвам.

— Грейс Дивайн* — изсумтя той. — Вашите май са били луди по божественото, а? Обзалагам се, че баща ти е свещеник.

*(Grace Divine на български може да се преведе като „божия благодат“. — Б.пр.)

— Пастор е, не че ти влиза в работата.

Той държеше рисунката ми пред себе си.

— Грейс Дивайн. Сигурно очакват велики дела от теб.

— Така е. Сега чупката от мястото ми.

— Тази рисунка за нищо не става — отбеляза той. — Клоните са гола вода, а пък чворовете трябва да са обърнати нагоре, не надолу. — Стисна един от въглените ми между фините си пръсти и започна да драска по листа.

Подразни ме наглостта му, но не можех да не забележа лекотата, с която нанасяше плътните черни мазки, които се превръщаха в клони от въглени. Същото дърво, което ме измъчваше вече цяла седмица, най-сетне оживя на листа. Използваше малкия си пръст, за да размаже въглена по дънера — една от основните забрани в часа на Барлоу, но размитите щрихи създаваха тъкмо ефект като кората на дърво. Наблюдавах го как пресъздава светлосенките в основата на клоните, а след това се зае с чепа на най-долния. Откъде знаеше, че съм решила да изглежда точно така?