Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Татко избърса уста със салфетка.

— Грейс и Джуд, ще имам нужда от помощта и на двамата утре следобед в енорията. Благотворителното събитие има забележителен отклик. Не мога дори да вляза в кабинета си. Пълно е с консерви царевица. — Той се засмя.

Прочистих гърлото си.

— Разговарях с него.

Смехът на татко секна, сякаш се беше задавил.

— Хайде стига с откровенията, Грейс — сряза ме Чарити, а вилицата й беше застинала пред устата.

Джуд отмести стола си назад.

— Извинете ме — въздъхна той и остави салфетката на масата. Не дочака отговор и излезе от кухнята.

Погледнах мама. „Видя ли какво направи“ , сякаш питаха очите й.

— Грах — писна бебокът и метна цяла шепа в лицето ми.

— Много съжалявам, че… — прошепнах и скочих от масата.

По-късно

Джуд беше седнал на предната веранда, увит в синята кувертюра от канапето. Дъхът му излизаше на бели валма.

— Адски студ е, Джуд. Прибирай се.

— Добре съм.

Знаех, че не му е добре. Малко бяха нещата, които го тревожеха. Не му беше приятно, когато разни момичета в училище подхвърляха гадни забележки, все едно се шегуваха. Мразеше, когато хората използваха името на господ без основателна причина, и не проявяваше никакво търпение към онези, които разправяха, че Уайлд никога нямало да спечели купата „Стенли“. Джуд обаче никога не крещеше, не повишаваше глас, когато беше вбесен. Тогава говореше съвсем тихо и се затваряше в себе си.

Потрих ръце, за да се стопля, и седнах до него на стълбите.

— Извинявай, че споменах Даниъл. Не исках да те ядосвам.

Джуд разтри двата успоредни белега на лявата ръка. Често го правеше. Вече имах чувството, че го прави несъзнателно.

— Не съм ядосан — рече най-сетне той. — Просто съм притеснен.

— Заради Даниъл ли?

— За теб — погледна ме той в очите. Имахме еднакви римски носове и тъмнокестеняви коси, но приликата във виолетовите ни очи винаги изглеждаше малко свръхестествена — най-вече сега, когато забелязах колко болка е стаена в погледа му. — Знам какво изпитваш към него…

— Изпитвах. Всичко се случи преди повече от три години. Тогава бях още дете.

— И сега си все още дете.

Прииска ми се да кажа нещо, с което да го затапя, като „Също като теб“, защото той бе само една година по-голям от мен. Знаех обаче, че не го казва с лошо чувство. Искаше ми се най-сетне да приеме, че съм почти на седемнайсет. От цяла година ходех по срещи и шофирах.

Студът се вмъкна под тънкия ми памучен пуловер. Тъкмо се канех да вляза вътре, когато Джуд стисна ръката ми.

— Грейси, искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Ако се видиш отново с Даниъл, обещай да не разговаряш с него.

— Ама…

— Слушай какво ще ти кажа — започна той. — Даниъл е опасен. Той не е същият човек както едно време. Обещай ми да стоиш далече от него.

Забих нокти в кувертюрата.

— Сериозно говоря, Грейс. Трябва да ми обещаеш.

— Добре, обещавам.

Джуд стисна ръката ми и зарея поглед в далечината. Сякаш наблюдаваше нещо на хиляди километри оттук, но аз знаех, че очите му са отправени към стария орех — същия, който се опитах да нарисувам в часа по изкуство — който разделяше двора ни от двора на съседа. Запитах се дали не мисли за онази нощ преди три години, когато видя Даниъл за последен път — когато всички ние го видяхме за последен път.

— Какво се случи? — прошепнах аз. Беше минало много време, откакто някой от нас беше събирал смелост, за да зададе този въпрос. Всички се преструваха, че не се е случило нищо. Само че това нещо не беше причината, поради която двете с Чарити ни изпратиха при баба и дядо за три седмици. Семействата не престават да говорят за нещо, което уж е нищо . Въпросното нищо не обяснява тънкия бял белег — като белезите на ръката му — точно над лявото око на брат ми.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите — промърмори Джуд.

Поклатих глава.

— Даниъл не е мъртъв.

— За мен е мъртъв. — Лицето на брат ми бе напълно безизразно. Никога досега не го бях чувала да говори по този начин.

Аз поех дълбоко студения въздух и го погледнах, прииска ми се да прочета мислите му.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Не, Грейси, всъщност не мога.

От тези думи ме заболя. Отдръпнах ръката си. Не знаех по какъв друг начин да реагирам.

Джуд се изправи.

— Не се занимавай повече с това — помоли тихо той и ме загърна с кувертюрата. Качи се по стълбите и аз чух как мрежестата врата изтрака и се затвори. Синята светлина от телевизора блестеше през прозореца.